— Благодаря ви, мисис Бърд. — Джеърд се усмихна широко на Олимпия. — Тази вечер може да изпия чаша вино преди вечеря. Пътуването беше дълго и уморително.
— Сигурно. — Мисис Бърд се отправи с тежка стъпка към вратата.
— Между другото, мисис Бърд, в колко часа сервират вечерята във вашата къща?
— Откъде да знам? Зависи от това в колко часа мис Олимпия ще успее да заведе онези момчета до масата. Те никога не са у дома навреме за яденето. И винаги си намират извинение.
— Разбирам — каза Джеърд. — В такъв случай, мисис Бърд, днес вечерята ще бъде сервирана в шест часа. И така ще бъде отсега нататък. Всички, които не са на масата по това време, няма да ядат. Ясно ли е?
Мисис Бърд се спря, обърна се и го погледна изненадано.
— Аха, повече от ясно.
— Отлично, мисис Бърд. Засега сте свободна.
Тя го погледна внимателно.
— И кой дава нарежданията тук, бих искала да знам?
— Както вече сте забелязали, аз — хладно отговори Джеърд и видя как очите на Олимпия започнаха да се разширяват. — От името на моята работодателка, разбира се.
— Ба! Съмнявам се, че дълго време ще давате нареждания — заяви мисис Бърд и излезе от стаята.
Олимпия прехапа долната си устна.
— Не й обръщайте внимание, мистър Чилхърст. Тя е малко груба и безцеремонна, но не мисли лошото на никого. Наистина, не бих могла дори да си представя какво бих правила без нея. Тя и последният й съпруг били наети от леля Софи и леля Ида преди доста години. Тя реши да остане с мен. Аз съм много благодарна Не всеки би искал да работи за мен, виждате ли. Тук, в Апър Тадуей, ме набират за доста странна.
Джеърд видя в очите й самотата, от която тя напоследък страдаше.
— Очевидно, хората от Апър Тадуей не са свикнали измежду тях да има интелигентни жени с богат житейски опит — каза той.
Олимпия безрадостно се усмихна.
— Много точно. Леля Софи и леля Ида също непрекъснато ми го повтаряха.
— Моля ви, не се тревожете за нищо. Сигурен съм, че мисис Бърд и аз ще се разбираме чудесно. — Джеърд отпи от чая си. — Има още нещо, за което искам да говоря с вас, мис Уингфийлд.
Очите на Олимпия се присвиха разтревожено.
— Да не би да съм забравила нещо? Страхувам се, че мисис Бърд е права. Винаги забравям някоя малка, отвратителна подробност, която на мен ми изглежда съвсем незначителна, но всички други вярват, че по една или друга причина, тя е жизненоважна.
— Не сте забравили нищо важно — увери я Джеърд.
— Слава Богу!
Олимпия с облекчение се отпусна в креслото.
— Вашият чичо ме помоли да ви кажа, че заедно със стоките, които трябва да продадете, ви изпраща и няколко тома книги. Един от тях е някакъв стар дневник.
Обичайният за Олимпия разсеян вид изчезна моментално. Вниманието й се заостри.
— Какво казахте?
— Книгата е известна като Дневникът на мадам Лайтборн и е опакована заедно с другите неща, мис Уингфийлд.
На Джеърд не се наложи да чака дълго, за да види ответната й реакция.
— Той го е намерил! — Олимпия скочи на крака. Лицето й поруменя от възбуда, Очите й хвърляха тюркоазени пламъци. — Чичо Артемис е намерил дневника на мадам Лайтборн!?
— Така ми каза той.
— Къде е книгата? — Олимпия едва сдържаше нетърпението си.
— Опакована е в някой от куфарите и е в каретата, с която дойдох дотук. Но не съм сигурен в кой куфар е.
Не че не се изкушаваше да провери. Но истината беше, че не бе имал време да спре и да търси дневника, след като корабът беше влязъл в пристанището. Джеърд беше осигурил каретата и двамата мъже за охрана, беше разтоварил куфарите и чантите от кораба и цяла нощ беше пътувал от Уеймаут до Апър Тадуей. Не беше спирал, докато не пристигна в къщата на Олимпия. Рискът да преумори хората и конете беше за предпочитане пред риска да се изложи на грабеж в някой от крайпътните ханове.
— Трябва веднага да разопаковаме багажа. Не мога да чакам. Искам веднага да видя дневника.
Олимпия преливаше от нетърпение, вълнение и ентусиазъм. Тя бързо заобиколи бюрото, повдигна полите на роклята си и се втурна към вратата.
Джеърд я гледа замислен и очарован, докато тя излезе от библиотеката. Щом му се налагаше да живее в това домакинство, където царяха хаос и безпорядък, той щеше да наложи свои собствени правила. И трябваше да го направи по-бързо.
Сам в библиотеката, Джеърд спокойно допи чая си. После остави чашата си на масата, извади часовника си от джоба и провери колко е часът. Оставаха още десет минути до времето, в което неговите малки възпитаници трябваше да слязат долу.
Той се изправи и тръгна към вратата на библиотеката.