— И от какво се интересува твоята племенница? — Въпреки нежеланието си, Джеърд беше силно заинтригуван.
— От всичко, което е свързано с обичаите и легендите на чужди земи. Тя е от най-активните членове на Дружеството за приключения и изследвания, въпреки че никога не е излизала от границите на графство Дорсет.
Джеърд го погледна.
— Как е възможно, щом тя самата не пътува?
— Издирва стари книги, дневници и писма, които са свързани по някакъв начин с пътувания и изследвания. Изучава онова, което открие, и пише заключенията си. През последните три години е публикувала няколко статии в седмичното списание, което дружеството издава.
— Нима? — С всеки изминал момент Джеърд проявяваше все по-голямо любопитство.
— Да, наистина. — Лицето на Уингфийлд изразяваше гордост — Статиите й са много известни, защото в тях се съдържа информация за обичаите и легендите на чуждите народи.
— И как откри дневника на мадам Лайтборн? — внимателно го подпита Джеърд.
Уингфийлд сви рамене.
— Чрез серия от писма, които за нея се превърнаха в обект на истинско разследване. Отне й близо година, но най-сетне успя да установи, че той се намира в малко градче, близо до крайбрежието на Франция, в библиотека, която била унищожена по време на войната.
— И ти си дошъл тук специално за да купиш дневника за твоята племенница?
— По път ми е — каза Уингфийлд. — Аз отивам в Италия. Изглежда, дневникът е преминал през множество ръце само през последните няколко години. Човекът, който ми го продаде, беше изпаднал в много тежко състояние. Отчаяно се нуждаеше от пари и беше щастлив, че може да продаде някои от старите си книги.
— Къде е дневникът в момента?
— О, на безопасно място. — Уингфийлд доби самодоволен вид. — Опакован сред другите ми неща в трюма на „Сий Флейм“.
— И ти не се тревожиш за багажа само защото вече е на борда на кораба?
— Мили Боже, не. „Сий Флейм“ принадлежи на фирмата „Флеймкрест“, която има безупречна репутация. Екипажът е сигурен, а капитанът е много опитен и може да му се има доверие. Убеден съм, че пратката ще е в безопасност.
— Но не си така сигурен в безопасността на английските пътища, нали?
Уингфийлд направи неопределена гримаса.
— Сега, след като знам, че ти ще придружиш багажа до Апър Тадуей в Дорсет, съм много по-спокоен.
— Оценявам доверието, което ми гласуваш.
— Да, сър, когато види дневника, моята племенница ще подскочи от радост.
Джеърд си помисли, че Олимпия Уингфийлд наистина е доста странна жена. Той знаеше колко особени могат да бъдат странните хора, защото беше отгледан в семейство на ексцентрици.
Уингфийлд се облегна назад и огледа кръчмата. Погледът му се спря на един мъж със здраво телосложение и цялото в белези лице, който седеше на съседната маса. Мъжът имаше нож, а на лицето му беше изписан зверски израз. Никой не искаше да седне на неговата маса. Това беше типично за много от редовните посетители на кръчми от подобен род.
— Тези французи са груби на вид, нали? — попита Уингфийлд, който изведнъж се почувства неудобно.
— Половината от мъжете, които виждаш тук, не са по-добри от пиратите, които са кръстосвали моретата векове наред — каза Джеърд. — Войници, които нямат къде да отидат, след като Наполеон загуби войната. Моряци, които чакат да бъдат наети на някой кораб. Мъже, които търсят курви за през нощта и подходящ случай да се сбият. Обичайната сган, която се събира в пристанищните кръчми.
— А другата половина?
Джеърд се усмихна накриво.
— Те вероятно са пирати.
— Не съм изненадан. Ти каза, че много си пътувал, нали, сър? Сигурно си бил в много места като това. Очаквам, че си свикнал да се справяш с подобни хора.
— Както виждаш, досега съм оцелял.
Уингфийлд многозначително се втренчи в черната му превръзка.
— Но не си останал невредим, както виждам.
— Да, не винаги съм се измъквал. — Устните на Джеърд се извиха в многострадална усмивка.
Той съзнаваше, че хората обикновено не намират външността му за очарователна, че не вдъхва доверие. Не само черната превръзка ги тревожеше. Дори при най-благоприятни за него обстоятелства, когато косата му беше грижливо вчесана и той носеше възможно най-модерни дрехи, членовете на семейството му казваха, че прилича на пират.
Главното разочарование за тях беше обстоятелството, че той не се държи като пират.
Въпреки всичко казано и свършено досега, Джеърд си оставаше човек на бизнеса. Не беше темпераментният син, на когото баща му се надяваше да предаде семейните традиции.
Отначало и Уингфийлд беше предпазлив с него. Джеърд знаеше, че спокойните му маниери и образована реч, а не външният му вид, бяха убедили стария човек да го приеме като равностоен нему джентълмен.