— Едва напоследък започвам да я оценявам. — Джеърд беше станал от стола си, беше взел шишето с бренди и бе налял малко повече от кехлибарената течност в чашата й.
— Виждам, че на стената имате карта, на която са очертани Южните морета.
— Изследвах и проучвах много легенди, които водят началото си от тази част на света.
Дали поради двойния ефект от огъня и брендито, но Олимпия се чувстваше приятно стоплена и отпусната. Една жена с богат опит разговаря с един мъж с богат опит — си беше помислила тя със задоволство.
Джеърд беше налял малко бренди и в своята собствена чаша и поставил шишето на масата.
— Едно от тези пътувания беше до някои от островите в този регион — беше казал той замислено и отново беше потънал в креслото си.
— Наистина ли? — Олимпия го беше погледнала учудено — Преживяването сигурно е било вълнуващо.
— О, да, беше. От тази част на света водят началото си много легенди, както знаете. Една от тях ме заинтригува особено много.
— Много бих искала да чуя — беше прошепнала Олимпия.
Атмосферата в стаята беше непозната досега. Като че ли бяха пренесени на някакво друго място и в друго време.
— В нея се говори за двама млади влюбени, които не можели да се оженят, защото бащата на девойката не давал съгласието си.
Олимпия беше отпила още една глътка от брендито си.
— Колко тъжно! И какво станало?
— Тяхната страст била толкова силна, че те решили да останат заедно. Срещали се тайно на брега на едно скрито заливче.
— Предполагам, че са говорили до сутринта — беше казала Олимпия замечтано. — Без съмнение, нашепвали са си поетични слова. Споделяли са най-съкровените си мечти, И са мечтали за бъдещето.
Джеърд я беше погледнал.
— Всъщност те използвали времето, за да се любят.
Олимпия беше премигнала.
— На брега?
— Да.
Олимпия беше прочистила гърлото си.
— Но не са ли се чувствали малко неудобно? Искам да кажа, направо на пясъка и…
Джеърд си беше позволил лека усмивка.
— Те са били двама влюбени, които отчаяно са се желаели.
— Да, разбира се — беше побързала да се съгласи Олимпия. И се беше надявала, че думите й не издават колко наивна е всъщност.
— Брегът бил много специален. Той бил свещен. Там живеело някакво странно божество, което съжалило влюбените.
Олимпия все още не беше напълно убедена, че правенето на любов на пясъка е много разумно, но очевидно нямаше намерение да спори.
— Моля ви, продължавайте, сър. Разкажете ми и останалата част от легендата.
— Една нощ влюбените били открити от бащата на девойката. В гнева си той убил младежа.
— Ах, какъв ужас! И какво се случило?
— Отчаяна девойката се хвърлила в морето и изчезнала. Божеството, което живеело на брега, наказало жестокия баща, като превърнало всички песъчинки в перли.
— И това било наказание? — беше попитала Олимпия, силно изненадана.
— Да. — Джеърд се беше усмихнал студено. — Мъжът бил толкова развълнуван и възбуден, когато открил перлите на брега, че си отишъл направо у дома, за да събуди и другите членове на семейството. Но божеството направило нова магия и заливчето станало невидимо за онези, които го търсят.
— И така, никой вече не видял заливчето, брега и перлите?
Джеърд беше поклатил глава.
— И до ден днешен островитяните говорят за него. Много от тях го търсят. Но никой не го е виждал. Казват, че могат да го открият само влюбени, чиято любов и страст са толкова силни, колкото били любовта и страстта на влюбените, които се любили на лунната светлина.
Олимпия беше въздъхнала.
— Само си представете, те са рискували всичко в името на любовта си, мистър Чилхърст.
— Започвам да мисля, че голямата страст си заслужава всякакъв риск.
По тялото на Олимпия беше преминала тръпка. Първо бе почувствала студ, а после — непоносима горещина.
— Без съмнение, вие сте прав, сър. Благодаря ви за разказа. Никога не съм чувала по-вълнуваща легенда.
Джеърд беше надникнал дълбоко в очите й. В неговите очи имаше нещо тъмно и обезпокоително.
— Да — беше казал Джеърд нежно. — Наистина много вълнуваща.
В този момент Олимпия можеше да се закълне, че той говори за нея, а не за легендата. Нещо дълбоко в нея затрептя. Беше нещо подобно на тръпките и на предчувствието, което я завладяваше, когато се спускаше по следата на нова легенда, но беше много по-властно. То я беше разтърсило. Беше й замаяло главата.
— Мистър Чилхърст…?
Джеърд беше извадил часовника от джоба си.
— Виждам, че вече е много късно — беше казал той, а в гласа му се долавяше съжаление. — Време е да се връщам във виличката си. Може би утре вечер ще мога да ви опиша един доста странен обичай, който имат обитателите на друг остров в Южните морета, който съм имал щастието да посетя.