— Радвам се, че виждате и под повърхността, мис Уингфийлд.
— Леля Софи и леля Ида ме научиха да не съдя за хората по външния им вид.
Погледът на Джеърд беше неразгадаем.
— Надявам се, че няма да бъдете разочарована от мъжа, които се крие зад това лице на пират.
— О, не — прошепна Олимпия. — Сигурна съм, че няма да се разочаровам, сър.
На следващата вечер Олимпия седеше зад бюрото си и съзерцаваше косата на Джеърд. Тежката му, с цвят на черна нощ, коса беше вчесана назад, откриваше ушите и стигаше до яката на ризата му. Тази прическа вече не бе на мода, но много му отиваше. Олимпия пет пари не даваше за модата. Това, което искаше в този момент, беше да прокара пръсти през косите му.
Никога в досегашния си живот не беше изпитвала желание да прокара пръсти през косата на мъж.
Джеърд седеше в креслото, което беше придърпал пред огъня, и четеше книга, която беше избрала за него от близката лавица. Обутите му в ботуши крака бяха протегнати към благословената топлина.
Светлината на огъня изостряше още повече и без това острите му черти. Лицето му беше като издялано от камък. След вечерята той беше съблякъл жакета си. Олимпия вече беше свикнала с отсъствието на шалче. Но сега, когато той беше останал само по риза, тя беше като омагьосана.
Тревожното чувство за интимност я караше да губи разсъдък. Тя започваше да става лекомислена. Тръпки на абсолютно ново и непознато усещане я пронизваха. Чудеше се дали в този момент изпитва нещо друго, освен умора.
Беше почти полунощ, но той не показваше с нищо, че смята да се оттегли във виличката си. След вечерята мисис Бърд се беше оттеглила в стаята си. Итън, Хю и Робърт си бяха легнали преди няколко часа. Минотавър беше изгонен в кухнята.
Олимпия беше сама с Джеърд и беше обладана от странно, непознато безпокойство. Това чувство ставаше все по-силно с всяка изминала нощ. То беше нараснало значително, сравнено с първата нощ от пристигането на Джеърд. Доколкото тя можеше да съди, той ни най-малко не беше разтревожен от интимността на вечерите, които прекарваха заедно в библиотеката.
Изведнъж Олимпия беше завладяна от желание да заговори. Тя се поколеба, но после затвори дневника на мадам Лайтборн доста шумно. Джеърд вдигна поглед от книгата си и загадъчно се усмихна.
— Напредвате ли, мис Уингфийлд?
— Така мисля. Повечето от нещата, записани тук, са ужасно прозаични. Прилича на обикновен дневник, в който са записани само всекидневни случки. Отнася се за времето от годежа на мис Лайтборн до първите няколко месеца на брака й с мъжа, когото наричали мистър Райдър.
Нищо не можеше да се прочете в погледа на Джеърд.
— Мистър Райдър?
— Изглежда, тя е била много щастлива с него. — Олимпия се усмихна замечтано — Тя го нарича „моя любим мистър Райдър“.
— Разбирам.
— Всъщност това е единственият начин, по който се обръща към него, макар той да й е съпруг. Доста странно, но така стоят нещата. Тя сигурно много е държала на етикета.
— Така изглежда — В гласа на Джеърд се долавяха особени нотки.
— Както казах, в по-голямата си част дневникът изглежда съвсем обикновен, като се изключи фактът, че е написан на комбинация от английски, латински и гръцки. Но на всеки няколко страници попадам на серия от номера, свързани с няколко фрази, които изглеждат лишени от смисъл. Вярвам, че тези номера и тези фрази са ключът, който търся.
— Всичко това ми се струва доста объркано, но предполагам, че е така с всички кодове.
— Да.
Олимпия отбеляза липсата на интерес в гласа му. Явно трябваше да смени темата. Започваше да разбира, че поради някаква причина, загадката, която се съдържа в дневника на мадам Лайтборн, не предизвиква дори любопитството му. Всъщност разговорите за дневника като че ли го отегчаваха. Тя беше доста разочарована, защото копнееше да сподели откритията си с него, но едва ли имаше право да се оплаква. Той явно избягваше тази тема, но беше готов да разговаря за толкова други неща.
— Вие владеете свободно латински и гръцки, нали? — въпросът му изглеждаше случаен.
— О, да — увери го Олимпия. — Леля Софи и леля Ида ме научиха.
— Вашите лели ви липсват, нали?
— Да, много. Леля Ида почина преди три години, а леля Софи — шест месеца по-късно. Те бяха единственото истинско семейство, което съм имала. Поне до пристигането на племенниците ми.
— Били сте самотна понякога, нали?
— Да — Олимпия като че ли се колебаеше. — Едно от нещата, които ми липсваше най-много, бяха нашите разговори след вечеря. Знаете ли какво е да нямате около себе си човек, с когото да поговорите, мистър Чилхърст?
— Да, мис Уингфийлд — каза той тихо. — Много добре ви разбирам. През по-голямата част от живота си съм усещал липсата на близък човек, с когото да поговоря.