— Мистър Чилхърст!
Хю премигна няколко пъти и поклати глава, очевидно объркан от факта, че го бяха видели, докато по бузите му се стичат сълзи.
— Не знаех, че сте още тук…
— Бях долу в библиотеката, докато ти си сънувал този страшен сън — каза Джеърд спокойно. — По-добре ли се чувстваш сега?
— Да, сър.
Хю избърса очи с ръкава си.
— Итън казва, че не съм нищо повече от едно циврещо гърне…
— Така ли? — Джеърд повдигна вежди. — Струва ми се, че си спомням колко много сълзи проля Итън преди няколко дни, когато падна от онова дърво.
Хю засия.
— Да, той плака, нали?
Олимпия погледна Джеърд.
— Никой не ми е казал, че Итън е паднал от дърво.
— Той не се удари много лошо — без да се смути, каза Джеърд. — Само си ожули коляното.
— Мистър Чилхърст каза, че няма нужда да те тревожим — обясни Хю. — Той каза, че като видят кръв, жените загубват самообладание.
— Така ли каза? — Олимпия хвърли на Джеърд неодобрителен поглед. — Е, това само показва, че мистър Чилхърст познава жените добре.
Усмивката на Джеърд издаваше, че той се забавлява.
— Нима намеквате, че познавам особено добре жените в една специална област? А, мис Уингфийлд?
— Точно това намеквам, мистър Чилхърст.
— Тогава трябва да положа усилия и да изуча обекта по-отблизо. Все пак, аз имам достъп до най-високия идеал както в образованието, така и във възпитанието. Ще имам нужда от този екземпляр за моите проучвания. Е, ще го направите ли доброволно?
Олимпия беше ужасно объркана. Тя чувстваше, че той се заяжда с нея, но не разбираше какво трябва да означава това. Дали сега, когато я беше видял полугола в ръцете си, той не мислеше по-малко за нея?
Леля Софи и леля Ида я бяха предупредили, че много мъже тайно не одобряват свободомислещите жени, въпреки че тези същите мъже са повече от доволни, ако могат да станат интимни с тях.
За секунда. Олимпия се зачуди дали не е преценила Джеърд погрешно. Може би той не беше човекът, за когото тя го мислеше Може би той не беше по-различен от Реджинълд Дрейкът и от другите мъже в Апър Тадуей. Почувства как я пронизаха горещи, а после и студени тръпки. Изпита благодарност, че стаята се осветява само от една свещ.
— Добре ли си, лельо Олимпия? — попита я Хю, като смръщи загрижено вежди.
Засрамена, Олимпия отново му посвети цялото си внимание.
— Разбира се А ти?
— Да. — Той отново изтри нос с ръкава си. — Съжалявам, че те разтревожих.
— Всеки понякога сънува кошмари, Хю — каза Джеърд.
Хю премигна.
— Даже вие?
— Даже аз.
— И какви кошмари сънувате вие? — попита Хю с очевиден интерес.
Джеърд гледаше обърнатия към него профил на Олимпия.
— Сънувам един определен сън, който ме навестява редовно и който сънувам вече цял живот. Намирам се на некартографиран остров. Виждам далечните платна на кораба в пристанището.
— И какво ви се случва по-нататък? — попита Хю, широко отворил очи.
— Знам, че корабът ще отплава всеки момент и трябва да се кача на борда му, иначе ще остана сам на острова. Но не мога да стигна до него. Продължавам да гледам часовника си, но знам, че каквото и да направя, няма да успея да стигна сам до кораба. Ако някой не ме спаси, ще остана на острова.
Олимпия бързо вдигна глава.
— И аз сънувам такива неща — прошепна тя. — Човек знае, че цял живот ще бъде сам, но му е трудно да понесе това.
— Да. Много неприятно.
Джеърд продължаваше да гледа към нея. За миг той прояви невнимание и в погледа му пролича самотност, а също така и дълбок, опустошителен глад за приятелство.
И в този момент Олимпия разбра, че не се е излъгала в него. Между нея и Джеърд съществуваше връзка, която все още нито един от двамата не можеше да изрази с думи. И тя се запита дали и той го съзнава така ясно като нея.
— Но това е само сън, лельо Олимпия — увери я Хю.
Олимпия разтърси глава в опит да разпръсне магията, която я беше обгърнала отвсякъде, и се усмихна на Хю.
— Точно така. Просто сънища. Сега, мисля, вече достатъчно говорихме по този въпрос. — Тя стана от леглото — Ако си сигурен, че ще успееш отново да заспиш, Хю, ние ще излезем от стаята.
— Ще заспя, лельо Олимпия.
И Хю се сви удобно под завивките.
— Много добре тогава.
Олимпия се наведе и го целуна по челото. Хю, както обикновено, направи недоволна гримаса, но не извърна глава.
— Ще се видим на закуска.
Хю почака, докато Олимпия вземе свещта от масичката и тръгне към вратата.
— Лельо Олимпия?
— Да, мили?
Тя се обърна и го погледна.
— Робърт казва, че аз и Итън трябва да бъдем смели, защото ти вероятно най-накрая ще се умориш от нас и ще решиш да ни изпратиш при нашите роднини в Йоркшир. А аз се чудя колко още време ще мине, преди да се умориш от нас.