Двете години, които беше прекарала в скитания от къща на къща, бяха оставили своите следи. На десет години Олимпия беше прекалено слаба, прекалено тиха, болезнено чувствителна и често сънуваше кошмари.
Някои от кошмарите придобиваха човешки облик. Често сънуваше чичо си Дънстън, например, който винаги я гледаше със странен, блестящ поглед. Един ден той я беше последвал в стаята и беше затворил вратата след себе си. Беше започнал да й говори, да й повтаря колко е хубава. А после беше протегнал към нея огромната си потна длан.
Олимпия беше изпищяла. Чичо Дънстън я беше пуснал веднага и я беше помолил да престане да пищи, но тя не можеше. Беше пищяла, докато най-после леля Лилиън беше отворила вратата. Леля Лилиън беше разбрала какво е положението само от един поглед. Тя нищо не беше казала, но на следващата сутрин Олимпия беше тръгнала на път към следващия роднина в дългия списък.
А после беше попаднала при братовчеда Елмър, злобно дете, три години по-голямо от Олимпия. На него му доставяше огромно удоволствие да ужасява Олимпия винаги когато може. Той непрекъснато скачаше, пищеше, изникваше от разни тъмни кътчета в коридора всеки път когато тя минаваше по него. Той беше запалил единствената кукла, която тя имаше. Беше я заплашил, че ще я заключи в мазето. След няколко седмици Олимпия се плашеше и от най-малкото движение на околните Стряскаше се само като видеше сянка. Докторът беше казал, че страда от болест на нервите, и веднага я изпратиха при други роднини.
Следващата в списъка беше леля Софи. Тя и леля Ида бяха завели Олимпия в библиотеката още в първия ден на пристигането й. Бяха й дали да пие горещ шоколад и й казаха, че вече има постоянен дом. Отначало Олимпия не беше повярвала на техните думи, но се опитваше да проявява учтивост и да не показва недоверието си.
Леля Софи и леля Ида се бяха спогледали многозначително, а после бяха хванали Олимпия за двете ръце и я бяха завели до огромния глобус.
— Можеш да идваш в библиотеката винаги когато пожелаеш, Олимпия — беше й казала леля Софи нежно. — В тази стая си напълно свободна. Свободна си да изучаваш непознатите земи. Свободна си да мечтаеш. В тази стая се крие целият свят, Олимпия, и той е твой.
Трябваше да мине известно време, всъщност цели месеци, преди Олимпия да започне да разцъфва под нежните грижи на леля Софи и леля Ида. Наистина беше разцъфнала. В новия си дом тя беше станала по-весела и по-уверена и прекарваше часове наред в библиотеката.
Много скоро библиотеката се беше превърнала в нейното любимо местенце. Тя беше нейният собствен свят, място, където всичко можеше да се случи. Място, в което дори една древна легенда можеше да оживее. Тя беше място, в което нямаше особено значение дали си сам или не.
И това място беше напълно подходящо за онова, което се случи. Тук я беше целунал един пират.
С дневника, пъхнат под мишница, Олимпия бавно се движеше из смълчаната къща. Провери резетата на прозорците, изгаси свещите, а после се изкачи в спалнята си.
Нощта беше прекрасна — топла и нежна. Джеърд не можа да си спомни друга, също толкова красива, нощ. Имаше пълнолуние и благоуханията на късната пролет изпълваха въздуха. Струваше му се, че ако се заслуша внимателно, ще може да чуе дори музиката на феите, които танцуват на поляната.
Беше нощ, която караше мъжа болезнено да чувства своята мъжественост. Нощ, създадена единствено за шепота на влюбените и за тихите въздишки на страстта. Беше нощ, в която всичко можеше да се случи.
Нощ, в която един обикновен мъж може да съблазни своята сирена.
Наистина, ако малкият Хю не беше развалил магията преди малко, помисли си Джеърд недоволно, Олимпия вече щеше да бъде негова.
Гледката, която изплува в съзнанието му — Олимпия, отдадена изцяло на страстта — накара тялото му отново да се стегне. Тя беше така прекрасна, излегната на дивана и осветена от огъня в камината. При този спомен изпита болка.
Косата й беше като огнен пламък, изгарящ възглавниците, върху които беше разпиляна. Гърдите й бяха твърди и стегнати, с красиви извивки, а зърната им бяха големи и с цвета на розов корал. Топлата й кожа беше нежна като коприна. Устата й беше сладка като мед и благоуханна като тревата. Мирисът на нейното тяло още го опияняваше.
И тя го беше пожелала, беше му отвърнала със страст, беше се оставила в ръцете му.
По вените му плъзна топлина. Той почувства силно задоволство. За първи път в живота си той беше сигурен, че жена го е пожелала заради самия него. Доколкото Олимпия знаеше, тя беше съблазнена от учителя на нейните племенници.