— Проклятие! — Ужасно предчувствие завладя Джеърд. — Какво предупреждение?
Очите на Олимпия възбудено блестяха.
— Снощи разшифровах първата от няколко следи в дневника. И тя гласеше: „Пази се от целувката на Пазителя, когато надникнеш в сърцето му, където ще намериш ключа.“
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно сигурна. Пазителят, който и да е той, може да бъде извънредно опасен.
„Мили Боже!“ — помисли си Джеърд. Веднага трябваше да отклони мислите й в друга посока.
— Вижте, мис Уингфийлд, мисля, че не трябва прекалено много да вярваме на древните легенди. Ако този Пазител въобще е съществувал, досега трябваше да е мъртъв.
— Отдавна съм разбрала, че зад всяка древна легенда се крие истина. Очевидно е, че трябва да продължа с изучаването на дневника. Може би ще успея да открия и други бележки за този Пазител и ще намеря обяснение за това, кой е той.
— Съмнявам се — прошепна Джеърд.
— А междувременно, ще трябва да пазя дневника. Просто имах късмет, че го бях взела със себе си в спалнята снощи.
И Олимпия обходи книгите в библиотеката със замислен поглед. Силен шум от стъпки и тупкане на лапи по коридора попречиха на Джеърд да вземе думата. Той погледна към отворената врата, през която в стаята влязоха Итън, Хю, Робърт и Минотавър.
— Готови сме за урока по геометрия, мистър Чилхърст — обяви Робърт.
Джеърд се поколеба, а после кимна.
— Много добре.
И се обърна към Олимпия:
— Ще довършим този разговор по-късно, мис Уингфийлд.
— Да, разбира се.
Но беше очевидно, че вниманието на Олимпия вече не е заето с темата на разговора, а с оглеждането на библиотеката. Тя търсеше места, където беше възможно да се скрие човек.
Джеърд последва момчета вън от къщата. Нещата се усложняваха, помисли си той. Олимпия се готвеше да защити и дневника, и себе си от древната легенда.
Междувременно, Пазителят на въпросната легенда искаше диво и страстно да прави любов с Олимпия.
Джеърд отхвърли тези мисли за да се заеме с по-належащите задачи. В тези неща нямаше равен на себе си.
Трябваше да отбележи в бележника си всичко, което трябваше неотложно да бъде свършено. Като начало, трябваше да провери резетата и ключалките в къщата и да се погрижи повреденото резе да бъде поправено.
Странното нещо беше, че този, който беше влязъл в библиотеката снощи, всъщност имаше достъп до някои доста ценни предмети, които можеха лесно да бъдат продадени. Но престъпникът, без съмнение, се беше уплашил от лая на Минотавър. Вероятността да рискува отново беше съвсем нищожна.
Но Джеърд не искаше да оставя нищо на случайността.
Малко след три часа същия следобед по алеята затрополя карета и прекъсна работата на Олимпия по дневника. Тя се заслуша за миг с надеждата, че този, който е дошъл, ще си отиде, когато мисис Бърд му каже, че тя е заета.
— Мис Уингфийлд няма да приема посетители този следобед — каза високо мисис Бърд на онзи, който беше застанал на прага.
— Глупости. Тя ще ни приеме.
Олимпия простена, когато чу познатите женски гласове. Тя затвори дневника, тъй като мисис Бърд отвори вратата на библиотеката.
— Какво има, мисис Бърд? — попита Олимпия с тон, който, както тя се надяваше, беше достатъчно властен. — Дадох нареждане никой да не ме безпокои днес следобед. Много съм заета.
— Мисис Петигрю и мисис Норбъри искат да ви видят мис Уингфийлд — каза мисис Бърд кисело. — И наистина настояват.
Олимпия знаеше, че е безполезно да се опитва да избегне посещението. Тя и мисис Бърд биха могли и да се справят с мисис Норбъри, жената на викария. Беше лесно да се сплаши бедната женица, която често отстъпваше пред заплахите на мъжа си. Но нямаше начин да се спре мисис Петигрю, която беше също толкова убедена в правото си, колкото и самият скуайър.
— Добър ден.
Олимпия успя да наподоби усмивка, с която да посрещне гостенките си.
— Каква приятна изненада! Ще изпиете ли по чаша чай?
— Разбира се.
Мисис Петигрю, едра и набита жена, която носеше огромни и претрупани шапки, зае един от столовете. Олимпия си имаше свое собствено мнение за Аделаид Петигрю, което не споделяше с никого. И то беше, че тя е напълно достойна за съпруга си. Като съпруга на един от най-важните земевладелци в окръга, тя много добре съзнаваше положението си в обществото. Тя беше също така, според мнението на Олимпия, много загрижена хората от околността да заемат полагаемото им се място. Итън, Хю и Робърт я наричаха шумна стара клюкарка.
Още преди години леля Софи и леля Ида си бяха съставили същото мнение.