Сцената, на която беше станал свидетел вчера следобед в библиотеката на Олимпия, му беше дала повод да размисли. Забележките на мисис Петигрю за репутацията на мис Олимпия го бяха ядосали, но също така го бяха принудили да заключи, че те бяха лишени от благоприятни за него черти. Джеърд знаеше, макар и Олимпия да не го съзнаваше, че те безскрупулно използваха нейната репутация като претекст.
Страстта беше силно и опияняващо чувство, помисли си той. Сега, когато той самият беше почувствал това, още повече уважаваше властната й сила. Но той беше джентълмен и нямаше намерение да съсипва репутацията на Олимпия. Въпреки че тя самата можеше да иска честта й да бъде опетнена.
Той беше посрещнат от лая на ловджийски кучета, когато стигна до имота на скуайър Петигрю. Огледа собствеността му с огромен интерес. Фермата очевидно процъфтяваше. Джеърд се запита колко ли от подобренията бяха извършени с парите, откраднати от Олимпия и нейния чичо.
Джеърд изкачи стъпалата, които водеха към входната врата, и силно почука. Тя се отвори само миг по-късно от икономка на средна възраст в сива рокля, бяло боне и престилка. Жената се втренчи в превръзката, която покриваше окото му.
— Вие сте новият учител на мис Уингфийлд, онзи, за когото всички говорят, нали? — попита тя.
— Аз съм Чилхърст. Моля ви, най-любезно уведомете Петигрю, че искам да говоря с него.
— Той не е тук — побърза да каже икономката. — Искам да кажа, той не е в къщата в този момент.
— И къде е той?
— Някъде из конюшните. — Икономката продължи да го гледа очарована, но и със страх. — Аз ще ви го доведа, ако искате.
— Благодаря ви. Сам ще го намеря.
Джеърд се обърна и слезе по стъпалата. Заобиколи зад къщата и видя прясно боядисаните конюшни.
Когато мина покрай вратата на кухнята, до слуха му достигнаха високи, развълнувани гласове.
— Той е, казвам ти — казваше икономката на някого, вероятно на готвачката. — Новият учител. Казват, че е пират и че блудства с мис Уингфийлд всяка нощ, откакто е пристигнал.
— Аз пък чух, че той живеел в малката виличка до портата също като другите учители, които тя наемаше — беше язвителният отговор.
— Да, но кой знае къде прекарва нощта. Ти знаеш ли, питам те? — продължи да говори икономката. — Чудя се какво ли става там, като няма никой, който да ги види. Горката мис Уингфийлд…
— Аз не съм толкова сигурна, че тя е достойна за съжаление.
— Как можеш да говориш така? Тя е скромна млада дама — настояваше икономката. — Въпреки че е малко странна. Грешката не е нейна. Тя беше отгледана от онези свои ексцентрични лели.
— Никога не съм твърдяла, че не е скромна млада дама. Но тя е на двайсет и пет, а досега не е имала кандидат за женитба. А след като е взела под крилото си онези трима малчугани, никога няма да има такъв. Обзалагам се, че си прекарва страхотно всяка нощ с онзи пират в леглото си. Знам жени, които са имали и по-лоша участ.
— Не и за мис Уингфийлд. — В гласа на икономката се усещаше неподправена изненада. — Около нейното име никога не е имало скандали, аз добре я познавам. Не, този кръвожаден пират се възползва от нея, казвам ти. Само Господ знае какво прави той всяка вечер.
— Нещо интересно, надявам се, заради самата мис Уингфийлд.
Джеърд стисна здраво зъби и продължи към конюшните.
Усети миризмата на сено и овес, когато няколко минути по-късно влезе в тъмната и прохладна сграда. Строен и мускулест жребец цвилеше високо и мяташе глава. Джеърд изгледа критично скъпия кон.
До него достигна гласът на Петигрю, който идваше от далечния край на слабо осветената конюшня.
— Уредил съм чифтосването между кобилата и новия жребец на Ханигън. Той е от чиста порода. Ще ми струва цяло състояние, но си заслужава.
— Да, сър.
— Сложихте ли нова подкова на лявото копито на жребеца?
Петигрю се появи от яслата. В ръката си държеше камшик за езда. Последва го нисък и набит коняр.
— Заведохме ги при ковача вчера следобед — отговори конярят. — Всичко е наред, мистър Петигрю.
— Отлично. Мисля да го яздя на лова следващата седмина. — Петигрю разсеяно удари с камшика по ботуша си. — Да отидем да хвърлим поглед на ловджийските кучета.
И той се обърна към вратата, през която струеше силна слънчева светлина.
— Какво е това? Кой е там?
— Чилхърст.
— Чилхърст? — Петигрю го погледна с досада. — Какво, по дяволите, правите в моите конюшни?
— Дойдох да разменя няколко думи с вас, Петигрю.