— С новите подобрения фермата ще бъде много по-продуктивна и доходна. — Петигрю говореше разпалено. — И аз ще имам възможност скоро да върна парите на мис Уингфийлд.
Джеърд кимна по посока на скъпия жребец.
— И този кон ли е част от необходимите подобрения?
Петигрю като че ли се обиди.
— Мъжът трябва да има подходящ кон за езда.
— А какво ще кажете за новата двуколка, с която жена ви направи посещение на мис Уингфийлд вчера?
— Тя си има своето положение в местното общество и трябва да го запази. Вижте сега, Чилхърст, ще успея да се издължа на мис Уингфийлд след година или две. Заклевам се.
— Ще започнете незабавно да връщате дълга си.
— Проклятие, човече, аз нямам пари.
— Ще започнете да правите необходимото, като първо продадете този жребец, а после и двуколката. Конят ще ви донесе поне петстотин гвинеи.
— Да продам жребеца? Вие луд ли сте? Аз току-що го купих.
— За него ще намерите купувач — каза Джеърд. — А после ще направите много добре, ако започнете да търсите купувач и за двуколката. Според моите изчисления дължите на мис Уингфийлд около шест хиляди лири.
— Шест хиляди лири?! — Петигрю изглеждаше така, като че го бяха ударили силно по главата.
— Имате две месеца да върнете парите.
Джеърд пусна Петигрю. Постави камата отново в джоба си, обърна се и излезе заднишком от конюшнята. Отвън забеляза коняря, който беше застанал до кучешката колиба и го гледаше глупаво.
Джеърд се поколеба за миг. Той измина разстоянието, което го делеше от коняря, и застана точно пред него.
— Оставили сте кални следи по килима на мис Уингфийлд по-предната нощ — каза Джеърд. Думите му нямаха определена цел, те само опипваха почвата. — И сте съборили шишето с бренди. Имам намерение да ви накарам да платите поправката на резето, също както имам намерение да накарам вашия работодател да върне откраднатите пари.
Шокът, в който конярят изпадна, пролича в погледа му. Той зяпна широко срещу Джеърд, а после започна неуверено да заеква.
— Вижте, не знам за какво говорите. Не съм бил в библиотеката на мис Уингфийлд нито по-предната нощ, нито някоя друга нощ. Кълна се, че не съм бил там. Не ме интересува какво казва скуайърът.
— Нима съм казал, че е счупено резето на прозорец от библиотеката? Нима съм споменал, че шишето с бренди и калните следи са оставени в библиотеката? — запита го Джеърд извънредно любезно.
Конярят ужасено облещи очи, когато разбра, че е попаднал в заложения му капан.
— Грешката не беше моя. Аз просто правех онова, което ми беше наредил скуайърът. Никого не съм наранил. Никога не бих ударил човек. Просто търсех нещо, което скуайърът искаше, това е всичко. Той ми каза, че ще ме уволни, ако не го потърся.
— И какво търсихте? Писмо, може би?
— Разни хартии — каза конярят. — Каза ми да му донеса всички бележки и писма, които се отнасят до финансови дела и които се намират в чекмеджето на бюрото й. Но аз въобще не успях да се доближа до проклетото бюро. Онова зло куче излая, а после чух стъпки горе в коридора и трябваше бързо да изчезвам оттам.
— Стой по-далеч от къщата на мис Уингфийлд — посъветва го Джеърд. — Следващия път, когато се опиташ да направиш нещо подобно, най-вероятно ще се блъснеш в мен, а не в шишето с бренди.
— Да, сър. Няма да се приближавам повече до къщата.
Да си с лице на пират, си имаше своите предимства, мислеше си Джеърд докато вървеше по обратния път към Медоу Стрийм Котидж. Хората вземаха на сериозно неговите заплахи и предупреждения.
Джеърд изкачи стъпалата, които водеха към входната врата на къщата. Отвори вратата и беше посрещнат от неописуем хаос и объркване. Беше отсъствал само час, а в къщата вече се беше вдигнала неописуема врява. Джеърд щастливо се усмихна. Работата на учителя никога не свършва.
Минотавър възбудено залая, когато Джеърд пристъпи в коридора. Итън и Хю високо си крещяха един на друг, докато влачеха огромен прашен куфар надолу по стълбите. Робърт им даваше нареждания от площадката, като също крещеше колкото му глас държи. Той се усмихна щастливо и широко, когато зърна Джеърд.
— Мистър Чилхърст, вие сте се върнали. Леля Олимпия каза, че днес няма да имаме уроци. Ще опаковаме багажа за пътуването.
— Виждам, че леля ви е решила незабавно да замине за морския бряг.
Джеърд беше изумен от решителността на Олимпия. Тя очевидно беше твърдо решена да запази броя на хората в домакинството си.
— Не, не, мистър Чилхърст — Итън се бореше с неговата половина от огромния куфар. — Не отиваме на морския бряг. Отиваме в Лондон.
— Лондон?