Щеше да полудее, помисли си той. Страстта му щеше да го изпепели. Щеше да има силна възможност да отстъпи пред сладката песен на сирената.
Да живее близо до Олимпия, щеше да бъде неговият рай.
Или неговият ад.
— Има ли още някакъв проблем, който ще възникне вследствие на моя план, мистър Чилхърст?
— Струва ми се, да. — За първи път в живота си Джеърд не можеше да мисли бързо и трезво. Трудно му беше да взема решения. — Да. Има още един проблем.
Олимпия въпросително наклони глава.
— И какъв е той?
Джеърд си пое дълбоко дъх, за да събере достатъчно смелост.
— Мис Уингфийлд, трябва ли да ви напомням, че вашата репутация вече е заплашена? Ако аз замина с вас за Лондон и живея под един покрив с вас, репутацията ви ще бъде направо съсипана.
— Моята репутация не е главната ми грижа, сър, но съм наясно, че трябва да вземем мерки, за да защитим вашата. Както отбелязах и по-рано, вие не можете да си позволите клюките да ви достигнат и на следващото ви работно място.
Джеърд не започна да оспорва твърдението й. Тя като че ли наистина беше загрижена само за него.
— Точно така, мис Уингфийлд. Клюките могат да причинят голямо зло на който и да е учител.
— Не се страхувайте, сър. Аз не бих искала да накърня вашата репутация. — Олимпия му се усмихна окуражително. — Но точно тук не виждам никаква трудност. Мисля, че никой в Апър Тадуей няма да узнае, че в Лондон сме живели под един покрив.
— Ами… добре… да, точно така, но все пак…
— А и никой в Лондон не ви познава, освен вашият приятел — онзи, който ви помогна да продадете стоките на чичо Артемис. А той със сигурност няма да започне да разпространява клюки по ваш адрес, нали?
— Ами… да…
— Ние няма да излизаме в обществото. Всъщност ще останем напълно анонимни, тъй като в Лондон живеят много хора — Олимпия тихо се засмя. — Кой ли въобще ще ни забележи там? Кой ли ще се сети да говори за нас?
Джеърд се опита да я върне на земята и да й вдъхне малко здрав разум.
— Собственикът на къщата, която се готвите да наемете, например. Членовете на Дружеството за пътувания и изследвания. Всеки, който пожелае, може да говори за нас, мис Олимпия.
— Хм…
Олимпия тихо забарабани с пръсти по бюрото. Джеърд не обърна внимание на изражението на лицето й.
— Мис Уингфийлд, позволете да ви кажа, че всяка млада дама във вашето положение просто не може…
— Имам го.
— Какво имате?
— Идеалният отговор. Ако ни открият и вашата репутация бъде застрашена по някакъв начин, ще се престорим, че сме женени.
Джеърд се втренчи в нея. Беше толкова силно изненадан, че загуби дар слово.
— Е, сър? Какво мислите?
Олимпия го погледна с очакване. Когато Джеърд не отговори, тя нежно го подпита:
— Не мислите ли, че планът ми е добър?
— Ами… е…
— Хайде, мистър Чилхърст. Това е единственото разумно нещо, което бихме могли да направим, не само заради икономията на пари, а и заради нашата безопасност. Няма друго разумно решение на проблема.
Джеърд искаше да й каже, че в цялото начинание той никъде не съзира разум и разумни решения, но просто не можеше да намери подходящите думи. Мисълта, че не само ще живее в една къща с Олимпия, но ще се преструва, че е женен за нея, силно му завъртя главата. Песента на сирената започваше да отнема разсъдъка му.
— А какво ще кажете на племенниците си? — успя най-после да попита той.
Олимпия смръщи вежди и се замисли. А после лъчезарната усмивка отново се върна на лицето й.
— Няма нужда те да знаят каквото и да било, разбира се каза тя. — Вероятността да контактуват с възрастните, които биха искали да им зададат някакви въпроси за нашите отношения, е малка. Никой няма да ни шпионира. Не е ли така?
— Предполагам — неохотно се съгласи Джеърд.
— А и ние няма да приемаме посетители, така че няма а имаме никакви проблеми. — Олимпия продължаваше да говори с нестихващ ентусиазъм.
— Това пътуване ще бъде катастрофално за нас — мърмореше си тихо Джеърд.
— Какво казахте, мистър Чилхърст?
— Нищо, мис Уингфийлд. Нищо.
И така, само с едно махване на ръка човек бе готов да прати по дяволите годините възпитание и здравия разум. Той вече не беше същият мъж, който влезе в къщата преди известно време. Той вече не беше уравновесеният, трезво мислещ бизнесмен, който невинно се беше впуснал по дирите на отдавна загубен дневник с практичното намерение да го купи. Беше се превърнал в мъж, попаднал в плен на плътското желание, мъж, воден от своята страст. Сега той беше поет, мечтател и романтик. Сега той беше кръгъл идиот.
Нещата щяха да бъдат толкова прости, ако не се беше отказал от преследването на дневника, ако не се беше поддал на зова на сирената.