Джеърд погледна прекрасното, сияещо лице на Олимпия, видя надеждата, която светеше в погледа й, и чу шума на вълните, разбиващи се в скалата.
— Не виждам причина вашият план да не бъде приведен в действие, мис Уингфийлд.
— Знаех, че ще проумеете колко е добър планът ми.
— Точно така. И няма нужда да се тревожите за наемането на къща. Като мъж, който движи вашите работи, аз ще уредя всичко и ще намеря удобна квартира.
— Благодаря ви, мистър Чилхърст. Не зная какво бих правила без вас.
Глава 7
Помещението, което беше отредено за разказа на мистър Бланчърд относно пътуването му до Западните Индии, беше почти празно. Всъщност институтът „Масгрейв“, беше избрал една доста просторна зала.
— Няма толкова много хора, както на лекцията на мистър Елкин за Южните морета — сподели пълната жена, която седеше до Олимпия. — Вероятно защото мистър Бланчърд не умее да говори така завладяващо като мистър Елкин.
Олимпия не можеше да оспорва думите й. Мистър Бланчърд очевидно беше човек, който е пътувал много и който беше надарен с наблюдателност, но пък му липсваше дарбата да говори пред толкова много зрители. Не му се удаваше да забавлява публиката си.
Олимпия беше решила да посети лекцията с надеждата, че ще научи нещо ново за Западните Индии. От дневника на мадам Лайтборн беше й станало повече от ясно, че загадката не може да бъде разрешена, ако не се намери онзи остров, за който мадам Лайтборн споменаваше и който според нея се намираше някъде на север от Ямайка.
Снощи се беше опитала да обясни това на Джеърд, докато двамата отпиваха от среднощното си бренди, но той беше сменил темата на разговора.
Олимпия, Джеърд и останалите членове на домакинството, включително и Минотавър, бяха в Лондон вече от три дни. Това беше първото събиране на Дружеството за пътувания и изследвания и тя го очакваше със силно нетърпение.
За нещастие, мистър Бланчърд не успяваше да задържи нейното внимание. Тя непрекъснато поглеждаше часовника, прикрепен към горната част на роклята й. Оставаше половин час до пристигането на Джеърд и момчетата, които щяха да я отведат оттук.
Джеърд. В мислите си тя се обръщаше към него с малкото му име. Засилващата се интимност между двамата й пречеше да мисли за него като за „мистър Чилхърст“. Тя обаче много внимаваше да се обръща към него както подобава винаги когато му говореше на глас.
Беше необходима доста силна воля, за да запази благоприличието, когато е близо до него. Всеки път, когато го срещаше на стълбите или в коридора, тя беше обземана от силно желание да се хвърли в прегръдките му. Вечерите, които прекарваха заедно в малкия кабинет, започваха да стават непоносими. Олимпия не знаеше колко дълго ще успява да се въздържа.
И в добавка към вълнуващото напрежение идваше мисълта, че на Джеърд също е необходима много силна воля, за да запази самообладание, когато е близо до нея.
Сутринта на същия този ден те отново се бяха срещнали пред вратата на неговата спалня. Срещата, както винаги, беше отнела дъха и на двамата. Олимпия бързаше да слезе за закуска. Не виждаше много добре, защото пред себе си държеше връзка списания и глобус. А Джеърд тъкмо излизаше в коридора.
Сблъсъкът, който последва, беше предопределен от съдбата, поне що се отнасяше до Олимпия. Тя дори се запита дали една малка част от нея не го искаше и не го беше замислила предварително. Все пак тя знаеше със сигурност времето, когато Джеърд щеше да излезе от спалнята си. Той беше човек, който държеше на рутината и реда. След като три сутрини тя внимателно се беше вслушвала в неговите движения от другата страна на стената, Олимпия знаеше, че той слиза на закуска, когато часовникът удари седем.
— Мили Боже! Извинете ме.
Олимпия беше залитнала и беше изтървала глобуса, тъй като Джеърд беше излязъл заднишком от спалнята си и беше връхлетял отгоре й. Макар че сблъсъкът идваше от страната, която той не виждаше добре поради превръзката, реакцията му беше бърза. Той въобще не се поколеба. Сръчно беше хванал глобуса, който се беше изплъзнал от ръцете й.
— Извинете ме, мис Уингфийлд. Добре ли спахте?
Олимпия беше така замаяна от факта, че той е толкова близо до нея още в този ранен час, че не можеше да отговори дори на този обикновен въпрос. Няколко секунди единственото, което можеше да направи, беше да се взира в него и да се пита отчаяно дали той ще се възползва от възможността да я целуне.
— Да, спах много добре, мистър Чилхърст — каза тя, разочарована от това, че той не се опита да я целуне. — А вие?