Устните на Джеърд бяха извити в изпълнена с горчивина усмивка. Погледът му не се отделяше от Итън, Хю и Робърт, които бяха на известно разстояние от тях и се опитваха да вдигнат във въздуха едно огромно хвърчило.
Купиха хвърчилото малко преди да придружат Олимпия до института „Масгрейв“. Едва след като я видя настанена в залата, Джеърд беше завел децата в близкия парк и бе изпратил съобщение на Феликс.
Феликс се беше появил само след няколко минути. Едно от нещата, които Джеърд най-много харесваше у него, беше уважението му към точността. Същата черта притежаваше и Джеърд. Те двамата работеха заедно от години и Джеърд започваше да смята Феликс за приятел, всъщност за единствения приятел, който имаше на този свят и на когото можеше да се довери.
Наистина, двамата мъже си приличаха в много отношения. Те и двамата бяха спокойни и не се поддаваха на чувствата Минаваха за малко скучни, притежаваха прагматичен подход към нещата и в личния си живот, и в бизнес делата си.
Но напоследък нещата се бяха променили. Джеърд се чудеше каква ли ще е реакцията на Феликс, когато разбере, че неговият работодател се е превърнал в безпомощна жертва на страстта.
Феликс се засмя.
— Познавам те прекалено добре, за да повярвам, че не знаеш какво правиш или защо го правиш, Чилхърст. Никога не предприемаш нещо, преди да си го обмислил и да си го планирал внимателно. Не е в характера ти да се ръководиш от импулсите и въображението си.
— Бях такъв, преди да се променя — отговори Джеърд погледна Феликс и му се усмихна.
Феликс се втренчи в него. Беше силно изненадан. Джеърд не се учуди на реакцията му. Самият той понякога не можеше да познае себе си, откакто беше придобил тези нови черти на характера. Нямаше нищо чудно в това, че Феликс беше шокиран и объркан от неговото превращение.
Въпреки че двамата често си пишеха, бяха минали няколко месеца, откакто Джеърд се беше видял с доверения си човек. Този последен път Феликс беше пътувал до дома на Джеърд, където беше получил нареждания да отиде до Дейвън и да прекара там две седмици, през които да наблюдава как товарят корабите на компанията „Флеймкрест“.
Джеърд рядко пътуваше до Лондон. Той предпочиташе красивите пейзажи на провинцията пред блясъка на града.
Въпреки че се виждаха доста нередовно, на Джеърд му се струваше, че Феликс почти не се променя през годините. Феликс беше градски жител, нещо повече, той беше човек, който е влюбен в града и градския начин на живот. Това издаваха и меките му, нежни длани, и дължината на косата му, и модерното му палто. Лицето му, което имаше приятелски и открит вид, прикриваше острия му ум, който Джеърд високо ценеше.
— Променен? Ти? — Феликс глухо се засмя. — Това е невъзможно. През целия си живот не съм срещал друг такъв стратег като теб. Да работя за теб, е все едно да работя за шахматен шампион. Аз самият не мога да видя до какво ще ни доведе следващият ход, но от опит знам, че ти си пълновластен господар на игралното поле.
— Този път не играя шах.
Джеърд наблюдаваше, доволен, как пъстроцветното хвърчило се издига във въздуха. Итън и Хю весело крещяха и тичаха след Робърт, който бягаше и здраво държеше връвта.
— Наистина, съдбата ме превърна в своя безпомощна играчка. Аз съм като това хвърчило в момента. Същество, което е носено от въздушните течения.
— Моля, сър?
— Трябва също така да знаеш, Феликс, че аз съм в плен на страстта.
— На страстта ли? Ти? Чилхърст, ти говориш с мен, Феликс Хартуел. Аз съм твой агент тук, в Лондон, вече близо десет години. Знам повече за твоите работи и за твоя бизнес и за начина, по който ти ги ръководиш, от всеки друг на тази земя. Подозирам, че знам повече и за самия теб, защото сме сходни по характер.
— Това е вярно.
— Повече от сигурно е, че е вярно. И ако има нещо, в което съм абсолютно сигурен, то е, че ти не си човек, който се ръководи от сляпата страст, независимо от какъв вид е тя. Ти си олицетворението на човека, който е постигнал абсолютен самоконтрол.
— Вече не.
Джеърд си спомни за целувката, с която беше дарил Олимпия тази сутрин в коридора пред спалнята си. Горещи тръпки на задоволство пронизаха тялото му. Да живее под един и същи покрив с обекта на своите желания, беше сладко и мъчително. Единствената му утеха беше да знае, че Олимпия също страда.
— Чух зова на сирената и съм загубен.
— Сирена?
— Иначе известна като мис Олимпия Уингфийлд.
— Сър, да не би да се забавляваш за моя сметка? — попита го остро Феликс. — Защото, ако е така, мисля, че е време да приключваме с шегите.
— Уви, аз не се шегувам.
Джеърд беше разказал накратко на Феликс всички събития, но не му беше обяснил обстоятелствата около дневника на мадам Лайтборн, а това беше нишката, която водеше към Олимпия. Дневникът вече нямаше никакво значение за него.