— Да почакаме още малко, Феликс. Не съм готов да предприема каквито и да било действия срещу капитана без доказателства.
— Както искаш.
— По дяволите — каза Джеърд, но не особено разпалено. — Никак не ми харесва да ме мамят. Не искам да играя ролята на глупака.
— Това ми е добре известно.
Настъпи миг тишина. И двамата мъже наблюдаваха играта на момчетата с хвърчилото. Джеърд извади часовника от джоба си и каза:
— Трябва да ме извиниш, Феликс. Имам среща и времето за нея наближава, а се страхувам, че ще ми трябва доста време, за да убедя момчетата да приберат хвърчилото. Трябва да тръгвам.
— Както искаш, Чилхърст. Аз съм на твое разположение, както винаги, в случай че ти потрябвам.
— Не зная какво бих правил без теб, Феликс.
Джеърд кимна за „сбогом“ и прекоси парка, за да прибере Итън, Хю, Робърт и хвърчилото. Беше почти четири часът, време беше да вземат Олимпия от института „Масгрейв“.
На Джеърд бяха необходими почти двайсет минути да прибере момчетата и хвърчилото. Погледна часовника си два пъти, докато се носеха в наетата карета през оживените улици.
Робърт откъсна поглед от интересните гледки, които градът предлагаше и които се виждаха през прозорчето на каретата.
— Ще закъснеем ли, сър?
— Надявам се, че не. Ако имаме късмет, лекцията ще продължи повече от очакваното.
Итън клатеше краката си и петите му се удряха в седалката.
— Може ли да изядем по още един сладолед, след като приберем леля Олимпия?
— Вече изядохте по един сладолед този следобед — каза Джеърд.
— Да, знам, но това беше преди час.
— Обзалагам се, че леля Олимпия също ще иска сладолед, сър — каза Хю с изражение, което показваше загриженост за леля му и което не можа да заблуди Джеърд нито за миг.
— Така ли мислиш? — Джеърд се престори, че обмисля думите му.
— О, да, сър! — В невинните очи на Хю блесна надежда. — Сигурен съм.
— Ще почакаме да чуем какво ще каже самата тя. — Джеърд погледна през прозорчето. — Пристигнахме. Виждате ли леля си?
Итън се показа до кръста през прозореца.
— Ето я там. Заобиколена е от няколко души. Ще й махна с ръка.
— Не, няма да й махнеш с ръка — каза Джеърд. — Мъжът не бива да се отнася така с дамата. Робърт ще я намери и ще я придружи до каретата.
— Прав сте, сър. Отивам. — Робърт отвори вратичката на каретата и скочи на паважа. — Ще се върна след минутка.
— Не забравяй да я хванеш под ръка — каза Джеърд.
— Да, сър.
Робърт бързо прекоси улицата. Джеърд затвори вратата и се облегна назад на възглавниците. Гледаше как Робърт напредва през тълпата, която се беше събрала пред института „Масгрейв“.
Феликс беше прав, помисли си Джеърд. Хората виждаха онова, което очакваха да видят, и не беше вероятно някой от Дружеството за пътувания и изследвания да познае виконт Чилхърст. Доколкото Джеърд знаеше, той не се познаваше лично с нито един член на Дружеството. Все пак предпазливостта не бе излишна.
— Не знаех, че леля Олимпия има толкова много приятели в Лондон — каза Итън.
— Нито пък аз — прошепна Джеърд.
Той изучаваше с поглед двамата мъже, които бяха застанали най-близо до Олимпия. Единият беше толкова дебел, че дрехата му като че ли щеше да се пръсне. Другият беше пълната му противоположност. Той беше толкова слаб, като че ли беше гладувал през последните няколко месеца. Двамата поглъщаха всяка дума, която излизаше от устата на Олимпия, отбеляза Джеърд.
— Нещо не е наред ли, сър? — попита Хю тревожно.
— Не, Хю, всичко е наред.
Джеърд внимаваше гласът му да прозвучи спокойно и уверено. Той усещаше, че както винаги Хю отново се страхува да не би нещо да сложи край на пребиваването им при леля Олимпия. Той се страхуваше от всякакви сътресения, които биха могли да разтърсят спокойния им сега живот.
Но не можеше да се отрече, че Олимпия беше радостна се наслаждаваше на разговора с новите си познати. Олимпия забеляза Робърт и се обърна към каретата. Джеърд видя силния ентусиазъм, изписан на изразителното й лице, и почувства раздразнение. Това изражение беше вдъхновено от разговора с двамата мъже, които стояха от двете й страни.
Това трябва да е ревността, помисли си той и се изненада от насоката на мислите си. Беше най-неприятното усещане на света. Джеърд се опита да приеме нещата философски. Все пак един мъж, който се носи на крилете на страстта, трябва да опознае и нейната тъмна и неприятна страна. Едва беше възможно нещата да имат само една страна.
— Ето я, идва! — Итън подскачаше нагоре-надолу на седалката. — Мислите ли, че ще иска сладолед?
— Нямам представа. Попитай я и ще разбереш. — Джеърд се протегна и отвори вратата на каретата. Гледаше одобрително Робърт, който упражняваше кавалерските си маниери и помагаше на Олимпия да се настани вътре.