Джеърд се спря за малко при вратата и се обърна, за да види дали Олимпия е оправила дрехите си. Гледката, която видя, го очарова.
Шемизетата на Олимпия още лежеше на килима до нейната копринена бяла шапчица. Без тази лека материя, която да покрива доста ниско изрязаното деколте, роклята й беше загадъчно променена. От извънредно скромна тя се беше превърнала в извънредно провокираща.
Видя как тя трепна, когато направи крачка напред. Без съмнение, изпитваше болка. Но Олимпия не се оплака, а той не знаеше как да й се извини.
Преди още да е решил как да постъпи, Олимпия се съвзе. Тя му се усмихна и бързо тръгна към вратата.
Джеърд беше силно изненадан и не по-малко заинтригуван от незабавния отговор на тялото си. С усилие на волята той си наложи да фокусира вниманието си върху сегашния проблем.
— Почакай тук. Ще отида да видя какво е обезпокоило Минотавър — прошепна той.
И с един последен, изпълнен със съжаление, поглед към нежно закръглената гръд на Олимпия, към зачервените й бузи и разрошената коса, той излезе в коридора. Олимпия побърза след него.
— Почакай малко, Джеърд. И аз ще дойда с теб.
Джеърд повдигна въпросително едната си вежда и забърза към задното стълбище.
— Мистър Чилхърст?
— По-добре е да спазваме формалностите, когато не сме сами — каза тя особено сериозно. — Трябва да се съобразяваме с благоприличието пред момчетата и мисис Бърд.
— Както искате, мис Уингфийлд. — Джеърд сниши гласа си и отново тръгна към стълбището. — Но ви предупреждавам, че си запазвам правото да ви наричам Олимпия, когато сме насаме и при всеки случай, когато успея да пъхна ръката си под полата ви.
— Мистър Чилхърст!
— Точно така се развиват нещата между мъжете и жените с богат житейски опит — информира я Джеърд с високомерие.
Той остави вината зад гърба си и изпита силно удоволствие, което заплашваше отново да стане господар над сетивата му. Огромно задоволство, много по-силно от онова, което предизвикваше брендито, пълзеше по вените му. Той беше като Икар — летеше прекалено близо до Слънцето, но рискът си заслужаваше. Наградите, които получаваха страстните натури, бяха повече от щедри, помисли си той с краткотрайна усмивка. Тази вечер той беше нов човек.
— Вие ми се присмивате по начин, който не е достоен за един джентълмен, сър.
Бързо изреченото обвинение на Олимпия беше прекъснато от още едно излайване.
— Минотавър определено е разтревожен от нещо.
— Вероятно крадци са нападнали съседната къща.
— Може би.
Джеърд отвори вратата на кухнята и почти се спусна към Минотавър, който нетърпеливо чакаше в другия край на стаята. Кучето премина бързо покрай него и се спря пред Олимпия.
— Какво има, Минотавър? — Олимпия нежно го потупа по козината. — В къщата няма никой друг, освен нас.
Минотавър високо изскимтя, а после се завъртя около нея и се втурна нагоре по стълбите.
— Може би иска да излезе в градината — каза Олимпия. — Ще го оставя да се разходи навън няколко минути.
— Аз ще се погрижа за това.
Джеърд хвърли един бърз поглед наоколо и едва тогава тръгна след кучето. Нямаше никакъв знак, че нещо е било пипано нито до печката, нито до мивката. Прозорецът, който гледаше към тротоара, беше здраво залостен.
Джеърд се върна назад и започна да се изкачва по стъпалата. Олимпия беше близо до него.
Заедно се спуснаха надолу по коридора и стигнаха до задната врата. Минотавър вече беше там. Той нетърпеливо триеше лапи в прага.
— Нещо не е наред — каза Олимпия. — Това въобще не е обичайното му поведение.
— Вярвам, че си права.
Джеърд отключи вратата. Минотавър се промуши през пролуката още преди вратата да се отвори напълно, и изтича в малката, оградена със стена, градина.
— Съседите ще бъдат много недоволни, ако той отново започне да лае — каза Олимпия тревожно.
— Още по-добре тогава, че не сме се срещали с нито един от тях. — Джеърд й подаде свещта. — Остани тук, в къщата. Аз ще видя какво е онова, което е разтревожило Минотавър.
Джеърд се измъкна навън в нощта. Той предполагаше, че Олимпия ще се подчини на заповедите му просто защото й ги беше дал с доста по-особен тон.
Когато стигна до отдалечения край на градината, Минотавър спря. Той подскочи на задните си крак. Искаше да достигне върха на стената.
Джеърд се запровира из гъсталака в градината. Трябваше да стигне мястото, което Минотавър търсеше и което вероятно беше началото на алеята. Имаше достатъчно светлина да види, че тясната и павирана алея е безлюдна.
Джеърд надникна и в градините на съседните къщи. Бяха тъмни и тихи. Нямаше и следа от хората, които обикновено излизаха нощем и чиито бизнес процъфтяваше през късните часове на нощта. В повечето къщи боклукът се изнасяше първо в коридора, след това в градината, а оттам се товареше на каруци. Обичайната практика беше тази работа да се извършва през нощта, когато броят на хората, които можеха да се обидят от миризмата, беше минимален.