— Може би по-късно днес ще бъде удобно — каза Торбърт. — Ще бъда щастлив, ако ме посетите днес следобед, мис Уингфийлд. — Той я гледаше, а тя нави картата и я сложи настрана. — Дотогава мога да приготвя картите, за да ги разгледате.
— Благодаря ви, но днес следобед ще бъда заета. — Олимпия разви друга карта. — Може би друг път тази седмица, ако е удобно?
— Разбира се, разбира се. — Торбърт отново кръстоса ръце на широкия си гръб и се завъртя на пети. — Мис Уингфийлд, знам, че ще разгледате колекцията и на сър Албридж.
— Той беше така любезен да ми предостави тази възможност.
Олимпия отново смръщи замислено вежди и започна да разглежда новата карта.
— А аз ще използвам тази възможност, за да ви дам един малък съвет.
— Да?
Олимпия не вдигна поглед от картата. Торбърт се изкашля дискретно.
— Мой дълг е да ви кажа, че трябва много да внимавате да не разкриете нито един аспект от проучванията си пред сър Албридж.
— Наистина ли? — Олимпия го погледна изненадано. — Какво искате да кажете, сър?
Торбърт хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой друг, включително и възрастният библиотекар, не е в библиотеката. Наведе се близо до ухото й.
— Албридж не е така възвишен и обикновено се възползва от младите жени, мис Уингфийлд.
— Възползва се? — Олимпия сбърчи нос, тъй като силната миризма на парфюма на мистър Торбърт подразни сетивата й. — От мен?
Торбърт като че ли се обърка. Изведнъж се изправи.
— Не от вас, мис Уингфийлд — прошепна той, — а от вашата работа.
— Разбирам.
В този парфюм имаше нещо странно познато, помисли си Олимпия.
— Мили Боже, добре известно е, че вие сте специалист в изучаването на древни легенди и чужди обичаи. — Торбърт се изкашля съзаклятнически. — Също така е известно, че в онези статии, които публикувахте, се споменава и за изгубени съкровища.
— Вярно е. — Олимпия леко сви едното си рамо и отново се съсредоточи върху картата. — Но никога не съм чувала за човек, който да е открил местонахождението на истинско съкровище, сър. Единствената награда е във възможността да направиш проучването.
— Само за тези от нас, които имат интелект и интерес в тази област — каза Торбърт спокойно. — За другите, страхувам се, блясъкът на златото и скъпоценностите е по-примамлив от славата, която проучванията дават.
— Може би сте прав, мистър Торбърт, но се съмнявам, че тези хора биха станали членове на нашето дружество.
— Съжалявам, мила моя, но тук грешите. — Торбърт се усмихна мрачно. — Човешката природа е такава, каквато е. Сред нашите среди има и груби и необразовани търсачи на съкровища. — Той се изправи — И със съжаление трябва да кажа, че Албридж е един от тях.
— Ще помня вашето предупреждение.
Олимпия отново сбърчи нос, защото нова вълна от силната миризма на парфюма стигна до ноздрите й. Някъде бе усетила тази миризма, и то съвсем наскоро. Съвсем наскоро.
Всъщност, снощи.
— Тук е много топло, не намирате ли?
И Торбърт извади от джоба си носната си кърпичка и избърса потното си чело.
Олимпия се втренчи в носната кърпичка. Тя беше точно копие на онази, която двамата с Джеърд бяха намерили в градината.
Огромният паяк с часовников механизъм пълзеше неуморно по дъното на стъкления буркан. Движеше се с проскърцване и с неестествена походка, но все пак беше впечатляващ и интересен. Той преследваше механична мишка, която се движеше със същата неравномерна крачка.
Олимпия се приближи съвсем близо до буркана заедно с Итън, Хю и Робърт. Те всички надникнаха с възторг в очите. Джеърд стоеше от другата страна и гледаше напредването на паяка с изражение, което също показваше силен интерес.
— Ужасно е голям, нали? — Итън погледна Олимпия. — Уплашена ли си, лельо Олимпия.
— Разбира се, че не. — Олимпия вдигна поглед и видя разочарованието, изписано на лицето му. — Защо да се страхувам, след като вие тримата сте тук и сте готови да ме защитите от всякакви зверове?
Итън се усмихна доволно.
— Не забравяй мистър Чилхърст. Той също е готов да те защити. Нали така, мистър Чилхърст?
— Ще направя всичко възможно — закле се Джеърд.
— Това е само един механичен паяк — каза Робърт с презрението, което само едно десетгодишно момче можеше да изпитва към научния прогрес. — Той никого не може да нарани, нали, мистър Чилхърст?
— Вероятно не може — каза Джеърд. — Но човек никога не знае.
— Точно така — каза Итън. — Човек никога не знае. Ако излезе от този буркан, може да причини много неприятности, поне аз мисля така.
Робърт погледна през залата към мястото, където хората се бяха събрали около механичната мечка и наблюдаваха нейните действия.