— Воксхол?! Мили Боже! — Феликс направи гримаса. — И какво мисли бъдещата младоженка за този план?
— Тя е доволна, че има на кого да остави тези неща. Може ли да сменя темата, Феликс?
— Да?
Джеърд бръкна в джоба си, откъдето извади носната кърпичка на Торбърт.
— Искам да се погрижиш това да бъде върнато на мистър Ролънд Торбърт. Ще предадеш на мистър Торбърт и едно съобщение.
Феликс гледаше носната кърпичка с любопитство.
— Какво е съобщението?
— Ще кажеш на Торбърт, че ако има още един инцидент като онзи, който е станал причина тази кърпичка да се намери в градината на лейди Чилхърст, лично господарят на къщата ще се заеме с него.
Феликс взе кърпичката.
— Добре, но се съмнявам, че Торбърт е от онези хора, които се промъкват в градините на дамите.
— И аз не мисля, че трябва особено да се тревожа за него. — Джеърд протегна обутите си в ботуши крака и погледна приятеля си. — Има още едно нещо, което искам да обсъдим. Удаде ли ти се възможност да говориш със застрахователите?
— Да. Но резултатите не бяха по-добри от тези, които донесе моето разследване. — Феликс се изправи на крака и започна равномерно да крачи из стаята. Лицето му изразяваше тревога. — Ще трябва да приемеш, че парите е задигал капитан Ричърд. Просто няма друго обяснение.
— Ричърд е мой служител от дълго време. Той ми служи почти толкова отдавна, колкото и ти, Феликс.
— Много добре знам това, сър. — Феликс поклати глава. — Много съжалявам, че аз съм приносителят на тези лоши новини. Знам колко важни за теб са предаността и честността. Знам как се чувстваш. Не е лесно да приемеш, че те мами човек, на когото отдавна имаш доверие.
— Онзи ден ти казах, че не искам да играя ролята на глупака.
Половин час по-късно елегантна наета карета спря пред модерната градска къща на семейство Бюмон. От нея изскочи Джеърд.
— Изчакайте ме — извика той на кочияша. — Няма да се бавя.
— Да, господарю.
Джеърд извади златния си часовник от джоба и погледна циферблата, докато бързо изкачваше входните стъпала. Беше оставил момчетата вкъщи при мисис Бърд, за да посети Деметриа.
Нямаше много време, защото трябваше да вземе Олимпия от библиотеката, но си каза, че визитата му и без това щеше да бъде кратка. Нямаше какво чак толкова да каже на Деметриа.
Вратата беше отворена от иконом, чийто неодобрителен поглед се отнасяше както за старите дрехи на Джеърд, така и за начина му на пристигане. Повечето от посетителите на тази градска къща идваха с лични карета, а не с такива, взети под наем.
— Кажете на лейди Бюмон, че Чилхърст иска да говори с нея — просто нареди Джеърд без излишни предисловия.
Икономът сведе поглед.
— Картичката ви, сър?
— Нямам картичка.
— Лейди Бюмон не приема посетители преди три часа, сър.
— Ако не й предадете, че съм тук — каза Джеърд със смразяваща учтивост, — аз сам ще се погрижа за това.
Очите на иконома просветнаха гневно, но той мъдро отстъпи в коридора. Миг по-късно се отправи да изпълни поръчението. Джеърд изчака на стълбите, докато вратата се отвори за втори път.
— Лейди Бюмон ще ви приеме във всекидневната.
Джеърд не си направи труда да отговори. Той пристъпи в коридора и изчака икономът да му посочи стаята, в която се намираше Деметриа. Тя го чакаше в по-далечния край на стаята, седнала на диван тапициран в синьо и жълто, а синьо-белите поли на копринената й рокля бяха елегантно разпилени. Усмихна му се разсеяно, докато той се приближаваше към нея. Очите й бяха студени и разтревожени.
На Джеърд му хрумна, че тя винаги го беше гледала с този далечен и разсеян поглед. Преди три години той беше сбъркал, като беше сметнал, че погледът й издава самоконтрол и здрав разсъдък. И си беше помислил, че точно тези качества ще я направят подходяща негова съпруга.
А по-късно беше научил, че онова, което Деметриа се опитва да контролира, е отвращението си от него.
— Добро утро, Чилхърст. Това се казва изненада.
— Нима?
Джеърд удостои скъпо обзаведената стая с нехаен поглед. Стените бяха тапицирани в светлосиньо. Камината беше украсена с издялан бял мрамор. Тежки сини кадифени завеси обрамчваха прозорците в класически стил, които гледаха към огромна градина. Бюмон наистина беше много богат човек.
— Чудесно си се погрижила за себе си, Деметриа.
Тя наклони глава.
— Нима си се съмнявал в моите способности?
— Не. Нито за миг.
Джеърд се спря пред нея с изучаващ поглед. Призна, че тя изглежда съвсем на място в тази богато обзаведена стая.
Нито един човек, който видеше Деметриа в този момент и в тази стая, не би допуснал, че едно време тя нямаше нито пени.