Погледът на Джеърд предизвика възхитителни, силни тръпки в тялото на Олимпия. Те бяха много по-зашеметяващи дори от гледката над главите им. Когато той я гледаше по този начин, тя се чувстваше наистина много красива.
— На мен пък музиката ми харесва много — възкликна Хю. — Не мислиш ли, че тя е много вълнуваща, лельо Олимпия?
— О, да.
Олимпия чу гласа си, който звучеше така, като че ли е останала без дъх. Тя самата беше доста изненадана от това, но срещна погледа на Джеърд, който й казваше, че всичко е наред и че самият той се чувства така. И двамата мислеха за едно и също нещо — как той ще я докосне тази нощ. Нито един от тях дори не чуваше музиката.
— Музиката наистина е вълнуваща — отговори Олимпия.
— Като песента на сирената — прошепна Джеърд в ухото й. — И аз не мога да й устоя.
Олимпия хвърли още един поглед към твърдия му, неумолим профил и почти се разтопи при вида на мъжкото желание, което цялото му лице излъчваше.
Джеърд взе ръката й в своята. Музиката се извисяваше над възхитената тълпа, която се беше събрала във Воксхол Гардънс.
— Трябва да има хиляди хора тук тази вечер — отбеляза Робърт.
— Най-малко две-три хиляди — каза Джеърд. — А това означава, че всеки един от вас може лесно да се изгуби. — Той огледа едно по едно развълнуваните момчешки лица. — Искам да ми обещаете.
— Да, сър — каза Робърт послушно, а после отново радостно извика, когато нови разноцветни светлини избухнаха в небето.
— Да, сър.
Итън ентусиазирано пляскаше с ръце. Вниманието му беше приковано в небето. Хю пък не отделяше поглед от оркестъра. На неговото лице също беше изписан възторг.
— Да, сър. Много ли е трудно да се свири на музикален инструмент, сър?
Погледите на Джеърд и Олимпия се срещнаха.
— Изискват се много време и усилия — каза той внимателно, — но си заслужава да се опита. Ако човек наистина нека да успее в начинанието, ще трябва да му посвети всичките си сили.
Олимпия знаеше, че той не говори за свиренето на музикален инструмент. Джеърд говореше на нея. Тя не беше съвсем сигурна какво иска да й каже, но усещаше, че й прави някакво признание. Усмихна се с треперещи устни.
— А какво ще кажете за барабаните? — настоя Хю. — Може би не е чак толкова трудно да се научиш да свириш на тях.
— Но ще бъдеш много по-доволен, ако се научиш да свириш на пиано.
— Така ли мислите?
Хю го гледаше със сериозно изражение.
— Да. — Джеърд леко се усмихна. — Ако наистина искаш да се научиш да свириш на музикален инструмент, ще се погрижа да ти намеря учител.
Лицето на Хю засия.
— Много бих искал, сър. Наистина.
Олимпия докосна Джеърд по ръката.
— Ти си много добър с нас, господарю мой.
Джеърд целуна гърба на облечената й в ръкавица длан.
— За мен е удоволствие.
— Къде е Робърт? — попита Итън остро.
— Беше тук преди минута — каза Хю. — Може би е отишъл да си купи сладолед. И аз бих искал един.
Олимпия рязко се завърна в действителността. Беше разтревожена. Огледа се бързо наоколо. Нямаше и следа от Робърт в тълпата развълнувани зрители.
— Няма го, господарю мой. Обеща да стои близо до нас, но никъде не го виждам.
Джеърд пусна ръката й и тихичко изруга.
— Тъмната алея.
Олимпия го погледна.
— Моля?
— Подозирам, че не е устоял на изкушението да се разходи сам по Тъмната алея.
— О, да. Непрекъснато говори за това тази сутрин.
Олимпия беше разтревожена от мрачното изражение на Джеърд.
— Наистина ли Тъмната алея е толкова опасна?
— Не — каза Джеърд. — Но не в това е въпросът. Робърт ми даде дума, че няма да се губи от погледа ми. А сега е изчезнал.
— Ще го набиете ли, сър? — попита Итън тревожно.
Хю се намръщи.
— Заради облога е, сър. Ето защо е изтичал там сам.
— Причината не е важна — каза Джеърд със заплашително спокойствие. Това, което има значение, е, че той наруши дадената дума. Но въпросът си остава между мен и Робърт. Сега ще оставя леля ви на вашите грижи, а аз ще отида да го потърся. Очаквам да намеря и трима ви точно тук, когато се върна.
— Да, сър — прошепна Итън.
— Ние ще се грижим за леля Олимпия — обеща Хю.
Джеърд я погледна.
— Не се тревожи, Олимпия. Робърт е добре. Ще се върна с него след малко.
— Да, разбира се. — Олимпия хвана Хю за ръката, а другата протегна на Итън. — Ще те чакаме точно тук.
Джеърд се обърна и се отдалечи. Само след секунди беше изчезнал в тълпата.
Хю стисна ръката на Олимпия много здраво. Долната му устна трепереше.
— Мисля, че мистър Чилхърст, искам да кажа, негово благородие, е много ядосан на Робърт.