— Достатъчно. Ще обсъдим това утре сутринта. — Робърт плъзна поглед по лицето на Джеърд.
— Очаквах да бъдеш много ядосан.
— Аз съм силно разочарован, Робърт. Има разлика.
— Да, сър.
И Робърт потъна в мълчание.
Пускането на фойерверки беше приключило, но оркестърът продължаваше да свири ентусиазирано в павилиона. Олимпия ги чакаше. Близнаците бяха станали доста неспокойни. Като че ли бяха започнали да се отегчават. Тревогата, изписана на лицето на Олимпия, изчезна в мига, когато видя Робърт и Джеърд.
— Ето ви и вас — каза тя с явно облекчение. — Тъкмо щяхме да отидем да ви търсим по Тъмната алея.
— Точно така — извика Итън. — Леля Олимпия каза, че ще бъдем в безопасност, ако сме всички заедно.
Джеърд си помисли какво ли щеше да стане, ако Олимпия и близнаците се бяха появили в най-неблагоприятния момент от преговорите му със Скитника Том. Гневът и тревогата, които беше потискал през последния час, най-сетне избухнаха.
— Казах ти да стоиш тук с близнаците и да чакаш — каза той тихо. — Когато давам нареждания, очаквам да се подчиняваш, мадам.
Олимпия го погледна така, като че ли я беше ударил. А после в очите й просветна разбиране.
— Да, господарю мой — каза тя много нежно. А после бързо се обърна към Робърт:
— Какво се случи, Робърт? Къде беше?
— Един разбойник ме отвлече, както си вървях по Тъмната алея — каза Робърт, не без известна гордост. Погледна Джеърд и вълнението в очите му угасна. — Той ме изведе от Воксхол Гардънс и ми каза, че ще трябва да остана с него до утре сутринта.
— Баламосваш ни, нали? — попита Итън.
Лицето на Хю издаваше недоверие и възхищение. Той се обърна към Джеърд за потвърждение.
— Всичко това е лъжа, нали, сър? Никой не е отвличал Робърт. Той ни заблуждава.
— Страхувам се, че Робърт казва истината.
Джеърд хвана Олимпия за ръката и тръгна към вратата.
— Какво говориш? — Олимпия се изтръгна от нежната хватка на Джеърд и сграбчи Робърт за рамото. Обърна го към себе си. — Робърт, истина ли е това? Някой те е отвлякъл тази нощ?
Робърт кимна, а после омърлушено отпусна глава.
— Не трябваше да вървя сам по Тъмната алея.
— Боже мой! — Олимпия силно го прегърна. — Добре ли си?
— Да, разбира се. — Робърт се освободи от прегръдката на Олимпия и изправи рамене. — Знаех, че мистър Чилхърст ще тръгне да ме търси. Само че не знаех, че ще ме намери още тази нощ. Мислех, че ще трябва да почакам до утре.
— Но защо някой се е опитал да те отвлече? — попита Олимпия и погледна Джеърд. — Не разбирам. Какво искаше онзи негодник?
— Не знам — каза Джеърд и отново я хвана за ръката. Малката група излезе на оживената улица. — Признавам, че не изчаках достатъчно дълго, за да открия мотивите на действащите лица.
— Мили Боже! — прошепна Олимпия. — Има само една причина, поради която някой би искал да отвлече Робърт.
— И каква е тя? — попита Хю нетърпеливо.
— Той сигурно е по дирите на дневника на мадам Лайтборн — каза Олимпия сериозно и мрачно.
— Проклятие! — измърмори и Джеърд.
— Който и да е бил той, сигурно е възнамерявал да задържи Робърт и да поиска откуп — обясни Олимпия. — И много вероятно щеше да поиска дневника, за да ни върне Робърт. Това може да го е извършил само един човек.
Джеърд доста късно разбра накъде я водят нейните заключения.
— Виж, Олимпия…
— Бил е Пазителя — каза Олимпия извънредно сериозно. — Нима не разбираш? Трябва да е бил той. Трябва да го спрем, преди да се е случило нещо ужасно. Може би трябва да наемем някой таен агент от „Боу стрийт“, за да го проследи. Мислиш ли, че ще успеем да го проследим, господарю мой?
На Джеърд и това му беше достатъчно.
— По дяволите, Олимпия, няма ли да престанеш да бъбриш за този Пазител? Няма такъв човек. Дори някога да е съществувал, вече отдавна е мъртъв. Освен това нито мястото, нито часът са подходящи, за да пускаш на воля глупавото си въображение.
Олимпия се смръзна в ръцете му. И трите момчетата погледнаха Джеърд, за да изразят мълчаливото си несъгласие с него. Джеърд изруга наум. Знаеше, че гневът, който проявяваше, трябва да бъде насочен главно към него самия. Не беше успял да се справи с отговорностите си. Трябваше да държи Робърт под око. А вместо това той непрекъснато мислеше за брачната си нощ.
Осъзнаването на този факт не допринесе с нищо за разпръсването на лошото му настроение. Напротив. В главата му нямаше никаква друга мисъл, освен тази, колко близо бяха до нещастието. Мислеше още и за това, колко по-голямо щеше да бъде то, ако Олимпия беше привела плана си в действие и беше тръгнала да го търси.