Спа много малко и изведнъж се събуди уплашен. Дойде му на ум за конете и скочи от каруцата. Не се чуваха никъде букаи. Отиде на мястото, дето ги беше оставил — нямаше ги. Уплашен, той започна да тича насам-натам, връщаше се, отиваше пак.
Развиделяваше се, когато той дойде при мелницата. Лицето му беше жълто като пръст, косата лепнеше по челото му. Чуждата каруца, която вчера беше тук, до мелницата, я нямаше, хората бяха си отишли. Той повика, чува, вика още по-високо — никой не се обади. Нямаше я и внучката на Бодура. Страшно подозрение мина през ума му. Той се втурна в градината и завика. Изпод една купа сено се понадигна Бодура.
— Какво има? — попита той.
— Какво има ли? Конете ми ги няма. Конете си искам аз, от тебе ги искам, знам те аз. Де са ония хора, де е жената, унука ти де е?
— Тя не ми е унука — спокойно отвърна Бодура. — Тази жена беше с онез хора, дето си мелеха брашно вчера. Те си отидоха. Нито ги знам отде са, нито ги познавам кои са.
— Не ти била унука, а! А не ми ли казваше сам? И тя се казва Рада.
— Ех, Рада! Една ли Рада има по света!
Бодура беше станал като камък, студен, жесток.
— Тъй ли! — извика Христо като луд. — Хайдутин с хайдутин! Аз ще те науча тебе!
Той се обърна и бързо излезе от градината. Отиваше да се обади за кражба. Вървя дълго време. Изведнъж той се спря и в отчаянието си започна да се удря с юмруци по главата. После се обърна назад и погледна: мелницата стоеше, както винаги, неподвижна и черният кръст на крилата й изглеждаше необикновено голям и страшен.