Беше готова да се обзаложи за много пари, че Коумс е от онези фукльовци с високите скорости, които толкова презираше, но всъщност той се оказа доста разумен шофьор и почти през цялото време караше малко под ограничението, без изобщо да ползва сирената, дори и в случаи, в които тя би се изкушила да го направи. Никога не го беше виждала да се държи по-добре.
Не говориха много, докато излязат от града. Коумс бе съсредоточил вниманието си изключително върху провирането през задръстванията и когато трафикът намаля, сякаш потъна в мислите си. Кенеди нямаше нищо против това положение. Проверяваше по два пъти в минута в огледалото за обратно виждане дали някой не ги следва.
След като излязоха на A3, Коумс хвърли поглед към лампичката за горивото и я потупа с палеца си.
— Този кретен Стануик е оставил резервоара две трети празен — каза той. — Ще трябва да спра и да заредя.
— Добре — отвърна Кенеди. — А аз ще видя дали мога да намеря карта. Роз ни е написала указания, но не са много ясни.
Продължиха да пътуват в мълчание още няколко минути, а след това Коумс спря до една бензиностанция, над която имаше табела „Убежището на пътниците“. Гръмко име за една барака и три бензиноколонки. Докато той зареждаше, Кенеди отиде до малкия павилион и попита дали продават карти. Младежът веднага започна да клати глава с ококорени очи, все едно го бе попитала дали има порно с деца и твърди наркотици.
Тя си купи дъвка и тръгна обратно към колата. Малко преди да се качи, Коумс закачи маркуча и се загледа в ръцете си, които бе вдигнал пред лицето.
— Можеш ли да повярваш? — попита я той. — Целият съм омазан. Това нещо капе.
Кенеди се върна до павилиона и подаде кредитната си карта през щанда.
— Номер три — каза тя. Точно въвеждаше ПИН кода си, когато шумът от двигателя я накара да се обърне. Коумс потегляше с пълна скорост и скоро се включи в движението по главния път.
— Кучи син! — извика Кенеди.
Затича се след него, но след това забави крачка и се закова на място. Нямаше как да го настигне. Колата вече се губеше от погледа й и набираше скорост.
Коумс бе обмислил всичко и беше решил, че не му трябва ключът за „Гълъбарника“, а само адресът, който тя вече му беше дала. И тя също не му трябваше. Знаеше, че не може да се оплаче, че я е изоставил. Единственият начин да го натопи, беше да натопи и себе си. Нямаше дори на кого от отдела да се обади, за да й си притече на помощ.
Но тогава тя се сети нещо друго.
Тилмън.
Набра новия му номер, който беше записан на китката й. Тилмън не вдигна, нямаше и възможност да му остави гласова поща. Но докато Кенеди крачеше напред-назад пред бензиностанцията и се чудеше какъв резервен план да измисли, той й върна обаждането.
— Извинявай — каза. — Работех по нещо. Какво има? Във фермата ли си вече?
— Дори не съм близо до нея.
И му разказа как Коумс я е изиграл, подготвяйки се да чуе саркастичния му коментар. Много добре разбираше колко глупаво е постъпила — първо, като се съгласи да отидат с колата на Коумс, а след това, като се върза на тъпата му лъжа като пале. Но Тилмън я прекъсна:
— Искаш ли да го оставиш той да свърши тази работа?
— Какво?
— Все пак е част от твоя екип, нали така? Ще ти съобщи за всичко, което открие там. Може би е най-добре наистина да го оставиш да се погрижи за това. Винаги можем да се върнем и да претърсим отново, ако решим, че е пропуснал нещо.
— Не.
Кенеди не се страхуваше да си признае колко се срамува, че така категорично беше отрязала Тилмън. Но знаеше, че е по-добра на терен, отколкото Коумс някога щеше да бъде, и не можеше да понесе мисълта, че той първи ще отвори съкровищницата в „Гълъбарника“.
— Не можем да го изпреварим, но наистина искам да огледам мястото още сега, докато е прясно. А при сегашната ситуация в отдела никога няма да ми разрешат да припаря дотам, след като случката бъде обявена официално. Това може да е единствената ми възможност.
Тилмън се отказа да си губи времето в спорове.
— Добре. Ще взема кола и ще дойда. Къде си?
Тя му обясни как да намери „Убежището на пътниците“ и затвори, след като каза набързо: „Доскоро“.
Разполагаше с предостатъчно време да си помисли какво имаше Тилмън предвид, като каза, че ще вземе кола. Когато той се появи след четирийсет минути на камион с четиринайсет колела и брезент с жълто-зеленото лого на превозваческата компания „Еди Стобарт“, тя вече знаеше отговора.