Това щеше да им дойде добре. Щяха да го приемат като благословия, каквато си беше.
33.
— Тук е — каза Кенеди. — Следващата отбивка вляво. Виж, ето го и знака.
Беше невъзможно да го пропуснат, дори в падащия мрак. Изглеждаше точно така, както Роз Барлоу го бе описала: златното крило на „Г“ в „Гълъбарника“ беше безумно мелодраматично и превръщаше целия надпис в жалка картинка. Ниската главна постройка и няколкото порутени хамбара зад нея бяха в пълен контраст с гръмкия надпис. Фермата спешно се нуждаеше самият бог Хермес да се спусне с въже от небето.
Чакълена пътека водеше до входа, но беше прекалено тясна за камиона. Сивата вектра на Коумс бе паркирана пред къщата в пълен разрез с правилата за обиск и здравия разум. Тъй като пътеката беше непроходима, поне за такова голямо превозно средство като откраднатия камион, Тилмън зави надясно и пое през високите до кръста плевели към едно по-широко място до главната сграда, където спря. Кенеди се огледа за Коумс, но той май все още бе вътре. Което означаваше, че е намерил нещо. Имаше поне половин час преднина, а сигурно бе изминал и пътя по-бързо от тях с леката кола. По всичко личеше, че фермата „Гълъбарникът“ не беше задънена улица. Кенеди се опита да овладее вълнението си и слезе от кабината. Автоматично огледа наоколо, но с изключение на чакълената пътека цялото пространство между главната сграда и по-малките й сателити бе обрасло с плевели и храсти. Ако имаше следи от гуми или стъпки, те нямаше как да се видят. Ако почвата беше мокра, Кенеди можеше да коленичи и да разтвори растителността.
Във фермата и околността беше напълно тихо. Бяха на пет километра от най-близкото село, което подминаха по пътя (на поляната играеха крикет, на едно дърво бе подпряна черна дъска, на която пишеха резултата — сцена отпреди век), наоколо не се виждаха други къщи или селскостопански постройки. „Гълъбарникът“ имаше пет-шест запуснати хамбара и помощни сгради, струпани съзаклятнически около къщата. Барлоу много правилно беше избрал точно това място за таен базов лагер на проекта си за Скоросмъртницата, ако наистина го беше ползвал с такава цел. Освен това не беше оставил следи. Сякаш те двамата — и Коумс, разбира се — бяха първите, наминали насам през последните десет години. Фермата изглеждаше порутена и пуста. Всички прозорци, освен един бяха заковани с дъски, а този, който не беше, бе счупен. Боята по дървената рамка беше олющена, а декоративният покрив на верандата пред входната врата се бе изсипал като коремна херния.
Тилмън също слезе от камиона и за миг остана като Кенеди на място. Но докато тя оглеждаше земята за следи, той обходи с очи външността на къщата — вероятно търсеше някакви признаци на живот. Погледна към Хедър, сви рамене, поклати много леко глава и тръгна към вратата. Тя го последва.
Вратата изглеждаше недокосната, но само на пръв поглед. Тилмън посочи безмълвно това, което Кенеди вече бе видяла и сама: нацепената на трески повърхност точно под бравата. Някой я беше насилил с лост, за да я отвори.
Кенеди бутна вратата с крак. Тя се открехна на няколко сантиметра със силно скърцане.
— Казах ти, че ще стигне преди нас — обърна се тя към Тилмън.
Той изсумтя незаинтересувано.
— Ще ни запознаеш ли, или да те изчакам в камиона?
— Влез. На този етап толкова сме се отклонили от оперативните правила, че вече няма никакво значение. Ще си споделим всичко, което открием, независимо дали на Коумс му харесва или не. А и той има интерес също като мен да си мълчи за подробностите.
Бутна за втори път вратата с крак и я отвори. Вътре в къщата цареше пълен мрак дори в такъв ясен ден, във вратата се очерта непрогледен черен правоъгълник.
— Коумс! — извика тя. Не последва отговор, нито се чу ехо. Гласът й потъна в тъмнината.
Кенеди прекрачи прага и вдиша тежкия застоял дъх на помещението: напълно необезпокояван в мрака се носеше мирис на влажна хартия и мокър плат. Изпита тревога, когато раменете й се отъркаха в нещо твърдо от двете страни — сякаш пространството се стесняваше след вратата и преминаваше от тунел в коридорче.
Отново извика името на Коумс, този път по-силно. И отново гласът й потъна притеснително в тъмнината.
Кенеди заопипва около вратата с надеждата да намери ключа на лампата. Пръстите й докоснаха нещо меко, хладно, с неравни ръбове. Когато прошумоля, тя се досети, че е хартия. Очите й започнаха да се адаптират и тогава видя купчина хартия на височината на раменете си точно до вратата. Ключът на лампата беше точно над нея. Натисна го и светлината от голата крушка освети пространството пред тях. Двамата с Тилмън замръзнаха на прага и се ококориха.