— Мамка му! — промълви Тилмън.
Не беше просто купчина хартия, а единствената, която не стигаше от пода до тавана. Коридорът пред тях беше дълъг около три метра, имаше по една врата вляво и вдясно и една в дъното. Покрай стените се издигаха купчини хартия, които оставяха място колкото един човек да мине между тях. На места се налагаше да се обърнеш настрани, за да не ги закачиш. Изглеждаха нестабилни, но никоя не се беше срутила, може би защото бяха затиснати между пода и тавана и натъпкани плътно.
В другата стая, която виждаха в дъното на коридора, имаше още струпани книжа във формата на зле построена пирамида, която заплашва да се срути. Сякаш някой бе пълнил стаята методично с листове, но после се беше отказал от подредбата и бе оставял следващите там, където му е било най-лесно.
Кенеди взе горния лист от най-близката купчина — онази, която стигаше до рамото й. На нея имаше напечатани неразбираеми поредици от букви и цифри. Всички бяха главни в шрифт сан сериф. Изпълваха изцяло страницата без празни места помежду си, отстрани имаше полета от около сантиметър. Никакви прекъсвания на поредицата и никакви нови редове. Нищо не показваше дали това е един завършен документ или част от друг, по-голям.
Кенеди показа листа на Тилмън. Той го огледа набързо и вдигна очи към нея.
— Надявах се да намерим дискове — каза тя.
Тилмън се изсмя развеселено и недоверчиво.
Кенеди продължи напред, като внимаваше да не докосне кулите от листове. Вътре беше топло, носеше се остър мирис на застояло и тя изпита тревожното чувство, че влиза в нещо живо — сякаш някакво същество я поглъщаше или преминаваше на обратно пътя през родовия канал. Не й се искаше да изглежда нервна или разколебана до спокойния и непоклатим Тилмън. Затова избута в дъното на съзнанието си лошите си предчувствия и ги заключи с катинар.
— Взе правилното решение — каза Тилмън зад нея. — Предполагам, че това пред нас е проектът на Стюарт Барлоу.
— Не знам — промърмори Кенеди. — Все още не съм видяла нищо, което да ми прилича на евангелие.
И нищо, което да прилича на онова копеле — Коумс.
Продължи бавно и внимателно напред. Голите дъски скърцаха под краката й и тежката застояла миризма ставаше все по-силна с напредването им към вътрешността на къщата. Зад първата врата вляво се откри друга стая, пълна с купчини листове. Първата вдясно беше празна, с изключение на малко строителни материали: наполовина пълна торба цимент и няколко купчини дъски. Последната врата водеше към нещо като коридор, от който към горния етаж тръгваше тясно, стръмно стълбище. Две други затворени врати в него се оказаха заключени.
Тилмън й направи знак с ръка да се отдръпне и ритна вратите, отвори ги с лекота с по един удар, като вдигна крак на височината на кръста си. Едната се оказа нов склад за книжа, а другата — кухня. Кенеди се заинтригува от кухнята. Влезе в нея и се огледа. До мивката имаше чайник. Вдигна капака му и видя, че вътре има малко вода. До него имаше кана за чай, потънала в сива плесен.
През това време Тилмън се справи с хладилника. Отвори вратата, примигна и покри лицето си с ръка.
— Виж това — извика той към Кенеди.
Тя се приближи и погледна през рамото му. Вътре цареше пълно разложение: зеленясало мляко, мухлясало сирене, изгнили до кафяво ябълки.
— Колко време им трябва, за да се развалят толкова? — попита той. — Два месеца?
— Може би по-малко — промълви Кенеди. — Усещаш ли колко е топло вътре, Тилмън? Вече минаха шест седмици от смъртта на Барлоу. Може би е идвал тук редовно, докато го убият.
И ако е било така, помисли си тя, това значи, че е прикривал следите си по-добре от мен. Аз заведох смъртта със себе си в Парк Скуеър. А този аматьор е успял да запази голямата си тайна въпреки всичко. И убийците му още не са я открили.
Тази мисъл повлече след себе си друга. Щом Коумс вече е влизал, защо онези врати все още бяха заключени? Нещо не беше наред. Освен ако още е тук и е намерил нещо толкова интересно, че продължава да се занимава с него. Или пък ги е чул да идват.
— Тук няма нищо друго — каза Тилмън. — Да огледаме горе.
— Дай ми секунда — каза му Кенеди.
Върна се до вратата, излезе и огледа хубаво на 180 градуса. Не се виждаше нищо и никой, тишината се нарушаваше само от глухо грачене на врана в далечината.