Влезе обратно и затвори вратата. Тилмън я гледаше очаквателно от другата страна на коридора. Тя му кимна и той тръгна нагоре. Като му пазеше гърба, Кенеди погледна зад всяка врата и в ъглите на складовете за книжа, където зад неравните купчини може да се бе скрил някой или нещо. Нямаше нищо. Когато изкачиха стълбите, се натъкнаха на златна мина.
Разбира се, и там имаше книжа: още убити дървета, превърнати в кубични метри разпечатки. Същите безсмислени поредици от букви и цифри на всеки лист, който Кенеди разгледа отблизо. Но когато светнаха лампата в голямата спалня, в която нямаше легло, сред кулите от листове А4 имаше друга купчина от сиви пластмасови кутии с логото на „Хюлет Пакард“.
— Прилича на стереоуредба — измърмори Тилмън.
— Сървъри — каза му Кенеди. — С такива машини правят триизмерните специални ефекти в киното. Някой е имал нужда от много мощен компютър.
Посочи към дървена маса до прозореца. На нея имаше монитор и клавиатура, свързани с кабели към сървърите. От тях пък тръгваха други кабели, които стигаха до разклонители, чиито продължения се кръстосваха сложно и се губеха в контактите на стените или излизаха от стаята. Един от тях се издигаше нагоре и преминаваше през капак на тавана. Очевидно в стаята нямаше достатъчно контакти, за да се захранят всички уреди, които имаха нужда от електричество. Дори с три-четири разклонителя пак се бе стигнало до контактите на другите стаи. От едната страна на масата върху други кутии беше метнат набързо брезент — вероятно пак компютри, които още не бяха пуснати в действие или пък бяха заменени, защото не са вършели работа.
Това беше стаята с единствения незакован с дъски прозорец, върху който обаче от редица пирони висеше асиметрично голямо парче плат. Човекът, който беше работил тук, очевидно се бе разкъсвал от противоречия — от една страна, е искал светлина, но също така се е опитвал да не се разсейва с красивата гледка, която се откриваше през стъклото. Или пък е искал да се скрие.
На бюрото имаше само десетина листа — скромно количество в сравнение с останалата част от къщата. Виждаше се и пакет компактдискове, все още неразопакован.
Кенеди отиде до масата и включи компютъра. Чу се бръмчене и операционната система започна да се зарежда с тих звук, който барикадите хартия погълнаха.
Тя насочи вниманието си към листовете на бюрото. Очакваше същите безкрайни поредици от букви и цифри, но това, което видя, я накара да възкликне. Тилмън взе друг лист, за да види какво толкова я бе развълнувало. Текстът на него не беше форматиран, между буквите нямаше разстояния и те бяха разположени една до друга от началото до края на страницата. Разликата с другите листове, която бе накарала и Кенеди да извика, беше, че тук имаше изписани истински думи.
„ИИСУСМУДАДЕБЛАГОСЛОВИЯТАНАРЪЦЕТЕСИКОЯТООТКАЗВАШЕНАДРУГИТЕДОРИТЕЗИКОИТОГОСЛЕДВАХАИМУКАЗАНАРИЧАТМЕСПАСИТЕЛНОКОЙЩЕСПАСИМЕНБОЖЕИСКАРИОТМУОТГОВОРИЩОМТАКАВАЕВОЛЯТАТИТОАЗЩЕТИСЛУЖАИИСУСКАЗАНАИСКАРИОТТИЩЕБЪДЕШНАЧАЛОТОИКРАЯТАЛФАТАИОМЕГАТАИДРУГИТЕСЕРАЗГНЕВИХАЧЕТОЙБЕНЕГОВЛЮБИМЕ“
Текстът, написан с главни букви без никакви разстояния между тях, им приличаше на пиянски брътвеж. Свършваше насред думата, все едно раздрънкалият се пияница току-що е осъзнал, че смисълът му бяга, и е решил да си легне.
Компютърът зареди и Кенеди се изправи пред интерфейс, какъвто никога не беше виждала. Върху черен фон се виждаха бели папки с имена като: „СИСТЕМА, БИОС, СИГУРНОСТ, УСТРОЙСТВА, ПРОГРАМИ, ПРОЕКТИ“.
Тя седна зад масата. Столът, направен от стоманени тръби, се клатеше, така че трябваше да се наклони, за да го задържи в стабилно положение. Кликна върху „ПРОЕКТИ“ и пред нея се появи нов списък. В него имаше само два записа: „ГЛАВНА ДИРЕКТОРИЯ и СКОРОСМЪРТНИЦАТА“.
Кликна върху „Скоросмъртницата“. Появи се очертана с червено кутийка, в която трябваше да напише парола.
Кенеди отвори дамската си чанта и извади оттам бележника. Отгърна на последната страница, където бе преписала думите от листчето на Сара Опи.
Написа цифрата 1, а след това бързо прибави 226652. Натисна „Enter“, но нищо не се случи, освен че кутийката, в която трябваше да добави паролата, примигна и отново остана празна.
— Какво беше това? — попита Тилмън.