Чуха се стъпки по стълбите. Тилмън и жената се качваха. Мариам прекоси много бавно горната площадка и влезе в отсрещната стая. Беше възможно враговете й да влязат първо там, но едва ли. Компютрите се виждаха през отворената врата и щяха да привлекат вниманието им. Най-логичното нещо бе да отидат веднага при тях, за да ги разгледат.
Минаха на метър от нея. Тя ги пропусна. Макар ръцете и краката да я сърбяха да действа незабавно и жестоко, остана на мястото си.
Мъжът и жената влязоха в стаята и заговориха:
— Сървъри — каза жената. — С такива машини правят триизмерните ефекти в киното. Някой е имал нужда от много компютърна мощ.
Вече бяха на около три метра от Мариам, после на пет. Ако помръднеше и я видеха, Тилмън щеше да има време да се обърне, а вероятно и да извади оръжието и да се прицели. Но разстоянието бе прекалено малко и тя също нямаше да го пропусне, ако хвърли острието. Извади нож от колана си и го постави върху дланта си. Вдигна го, готова да хвърля, но само ако й се отвори идеална видимост.
Жената застана между нея и Тилмън и го закри. Щеше да е лесно да я убие, но така щеше да го предупреди. Ако той успееше да намери зад какво да се скрие в стаята и да стреля по нея, всичко щеше да отиде по дяволите.
Отказа се да действа. Двамата излязоха от полезрението й и отидоха в далечния край на стаята. Без съмнение се доближиха до бюрото.
Мариам излезе от скривалището си и тръгна надолу по стълбите. Гласовете зад нея бяха достатъчно силни, за да заглушат шума, който вдигаше, но тя продължи да върви по края на стъпалата, за да сведе до минимум риска някоя скърцаща дъска да я издаде. Когато стигна до коридора, осъзна, че ръцете и краката й леко трепереха — дребно, незначително последствие от силната емоция на страха.
Излезе от къщата, заобиколи я и отиде отзад, като се движеше близо до стените. След като излезе от полезрението на евентуалните наблюдатели от прозореца на спалнята и от пътя, тръгна смело през високата трева. Озия и Цефас изникнаха пред нея, но не й се нахвърлиха — бяха я разпознали дори в тъмното.
— Тилмън е там, както и Кенеди — каза тя.
Озия примигна стреснато.
— Какво да правим?
— Това, за което се разбрахме — отвърна Мариам. — Ще подпалим къщата. Ако се опитат да излязат, ще ги застреляме. Ако останат вътре, ще ги изгорим. Ние сме трима, а тази постройка има три стени с прозорци и врати. Ако действаме достатъчно бързо, ще ги приклещим на горния етаж, а вратите и прозорците няма да им помогнат. Хайде.
Цефас кимна и миг по-късно същото стори и Озия. Мариам забеляза моментното му колебание и позна какво означава: неизказан въпрос. След като си ги видяла, защо още са живи? Обърна гръб на братовчедите си и ги поведе обратно към къщата.
Имаше два контейнера с катализиращо вещество. То беше чисто химично съединение, което след разграждане не можеше да бъде открито и практически нямаше мирис — само леко ухание на дезинфектант и цветя — но гореше бързо и силно като керосин. Започнаха от задната част на къщата и стигнаха до вратата. Озия и Мариам разливаха веществото, обилно намокриха купчините хартия, стените и пода. Цефас остана на пост в подножието на стълбището до последния миг. В ръцете си стискаше зареден пистолет, готов за стрелба.
Озия държеше запалителя, който след разпад също не можеше да се открие. С него щяха да дадат първоначалната искра. Даде го на Мариам, която прие този жест на уважение с леко кимване. Но не беше забравила за колебанието му по-рано и това не й позволи да се размекне.
Посочи на Озия и Цефас къде трябва да застанат и те се изгубиха в мрака. Нищо нямаше да спечелят, ако се бавят, а и вече бяха изгубили прекалено много време.
Тя издърпа преградата между двете химически съставки на запалителя. Те се смесиха и пламнаха в ръцете й. Хвърли запалителя в коридора, той подскочи и след това се спря.
Чу се глух пукот. В тесния коридор лумна ярка светлина като от слязъл на земята ангел. Горещият разширяващ се въздух докосна бузата на Мариам като ласка на нетърпелив любовник. Тя затвори внимателно вратата и зае позиция.
35.
Някой гореше цветя. Стълбището се бе превърнало в казан, пълен с нагорещен въздух, който миришеше на подпалени венчелистчета. Като огнен ад на полянка през лятото. Тилмън нямаше много въображение, но в главата му нахлуха образи на пожертвани и съсипани рози. Това бе миризма, изискваща опрощение.