Вратите на хамбара бяха затворени, пантите им бяха изкривени. Тя дърпа и повдига, докато се отвориха, отстъпи и се хвърли в мрака с кълбо напред. Когато се изправи, мускулите й се стегнаха, готови за действие. В едната ръка държеше пистолет, а в другата нож. Ако го види първа, преди той да я забележи, ще използва ножа. Ако се стигне до престрелка, ще се довери първо на пистолета и ще се моли той да не умре веднага, за да може да се приближи до него и да му пререже гърлото.
Отвън се чу глухо тупване, след това второ. Те бяха скочили от другата страна на хамбара, а не влизаха в него!
Мариам извика отново. Произнесе цинизъм, който дори не би си признала, че знае. Побягна навън, но горящият камион, опожарената къща и пренаситеният с дим въздух я заслепиха повече и от най-плътната превръзка през очите. В тъмното, отвъд адския огън, се чуха стъпки на тичащи хора. Тя се втурна след тях и започна да стреля в посоката, по която се изнизваха, докато изпразни пълнителя и спусъкът се заключи.
След това се спъна в нещо в мрака и се просна на твърдата земя, като разрани дланите си. Остана без въздух, струваше й се, че гърдите й се разкъсани, а кожата на обгорялото й лице бе болезнено опъната по черепа като маска на смъртта. Претърколи се по гръб във високата трева. Беше напълно изтощена. За миг помисли, че умира. Но болката, която се усилваше с всеки дъх, й подсказа, че е все още жива.
През агонията й започна да се прокрадва тънък несигурен лъч надежда. Бог не беше приключил с нея. А и тя не бе приключила с чудовищата, които отнеха живота на любимите й братовчеди.
37.
Докато тичаха, Тилмън се почуди от какво точно бягат.
Очевидно от хората, които стреляха по тях. Но той бе повалил двама от тях, единия с експлозията на резервоара, а другия по-традиционно — с куршум. Опита се да ги преброи, докато бяха на покрива, и беше почти сигурен, че са останали най-много един или двама.
Но това означаваше, че са останали само един или двама от тези, които вече ги бяха обстрелвали. Можеше да имат подкрепление някъде наблизо и да са в състояние да го повикат много бързо. Нищо чудно писъкът, който бяха чули, след като скочиха от покрива на хамбара, да се окаже точно това: зов за помощ. Приличаше на женски вик. Почуди се без връзка дали това не бе жената от ферибота, която заби нож в бедрото му от трийсет метра. Не беше много здравословно да я срещне в тъмното, дори и да е с празно оръжие.
По-добре да бягат, а после да броят жертвите, отколкото да влязат в битка, която може да се окаже последна. Кенеди бе прибрала дисковете в джоба си. Бяха успели да измъкнат… нещо от къщата, и то нещо, което бледоликите убийци се опитваха да не им позволят да доближат. Значи си струваше усилията да го вземат, нямаше как да е иначе.
Кенеди бягаше наравно с него в началото, но после започна да го изпреварва. Раната от ножа в бедрото още го болеше и го забавяше. Въпреки болката се опита да забърза и я настигна, когато доближиха плитко дере, което, по всичко личеше, беше южната граница на имота.
Докато се опитваше да я премине, Тилмън се натъкна на ограда от бодлива тел, но тя беше ниска и пораженията бяха минимални. Прескочи я и се озова на черен път, който водеше под остър ъгъл надолу към далечното шосе. Погледна назад към Кенеди, която се бореше с бодливата тел. Или не беше видяла протегнатата му ръка, или бе решила да откаже помощта.
Вече бяха на неутрална територия, не в „Гълъбарника“. Мълчаливо се съгласиха да забавят ход, бяха тичали достатъчно. Кенеди се наведе и се подпря на коленете си. Постепенно овладя дъха си. Тилмън остана изправен и се огледа назад за преследвачи. Но освен ако тези преследвачи не бяха нинджи, сигурно вече щяха да са ги чули.
— А сега накъде? — попита на пресекулки тя. — Ние сме… насред… шибаното нищо и ти взриви камиона!
— Тогава идеята ми се стори добра — отвърна той.
Кенеди се разсмя дрезгаво, гласът й с мъка излизаше от гърлото.
— Свърши работа — отбеляза тя мрачно и добави: — Как? Как го направи?
С чист късмет, беше правилният отговор. Защото не можах да намеря запалка, с която да си обгоря раните във Фолкстоун и трябваше да се задоволя с кибрит. И заради любопитен факт от уроците по химия отпреди десетилетия.
— Превърнах обикновен куршум в запалител — каза й той. — Вълшебната съставка бяха стрити глави на кибритени клечки: те се състоят основно от кристализирал червен фосфор. При запалване развиват температура от 200 градуса също като бензина в резервоара. Но тази температура се задържа само за част от секундата, при удар например. Тогава от червения фосфор изхвърчат искри, защото е производен на белия, а той се самозапалва във въздуха.