— Антитерористична секретна операция — каза тя. — Никакво обсъждане по неподсигурени канали. Съжалявам.
Полицаят не искаше да спори с нея, нито да я разпитва. Беше пълна глупост, разбира се, но Законът за борба с тероризма даваше много козове и всички ги ползваха, когато искаха да прескочат препятствие по най-бързия начин.
А дали наистина беше глупост? Със сигурност бе попаднала на конспирация, която имаше по-големи ресурси от нейните, както и връзки с други държави.
Когато се върнаха на Дейкър стрийт, тя освободи полицая. Той сигурно веднага щеше да докладва, но само на своя началник. Кенеди нямаше никакви притеснения, че Самърхил скоро ще научи.
В детективската стая направи копие на диска. След това сложи оригинала в плик и го остави във вътрешната поща за Самърхил. Добави кратка бележка, в която обясняваше, че болката от раните и травмата от близката среща със смъртта са причината да забрави, че е успяла да запази нещо от огнения ад.
Разбираше целия абсурд на глупавата интрига, в която я бяха натикали, но също така знаеше, че следващите няколко дни ще са тежки. Дори по-тежки от преди. Още един полицай беше мъртъв и от регистъра щеше да стане ясно, че Кенеди пак е отишла без подкрепление. Този път тя бе пренебрегнала и йерархията и беше действала без никакво разрешение от водещия офицер. Имаше голяма вероятност правилникът, който бе надвиснал над главата й след събитията в Парк Скуеър, да се стовари с цялата си строгост върху нея. Ако това се случеше и започнеха да я мъкнат по комисии и разпити, искаше поне преди това да види какво е открила, за да остане възможно най-близо до разследването. Това беше най-малкото, което дължеше на Харпър, а и на себе си.
Копира диска още веднъж за Тилмън. Докато чакаше скърцащия си стар компютър да довърши задачата, провери електронната си поща. Имаше имейл от ул. „Шарл дьо Гол“ в Лион, Интерпол.
Плъзна очи по съобщението. „Молбата ви за информация по двустранното споразумение в съгласие с конвенцията на ООН… положителните резултати са достатъчно отскоро и имат отношение към вашето… приложените документи са само за вътрешно ползване и след разрешение от…“
Имаше прикачен документ. Кликна върху него. После се взира цяла минута в екрана, без дори да мига.
След това вдигна телефона и се обади на новия номер на Тилмън.
— Тилмън.
Като се имаше предвид през какво бяха минали заедно само преди някакви си два часа, той звучеше доста спокойно и делово. Почуди се къде ли е. В някое крайпътно заведение на шосе A3? В кръчма в Гилдфорд? Или вече се е върнал в Лондон, полегнал е в някоя евтина стая под наем и чете „Оръжия и амуниции“?
— Лио… — каза тя и млъкна.
— Кенеди. Добре ли си? Какво стана, след като пристигнаха началниците ти? Наблюдавах цирка от около километър и никак не ми се искаше да се приближавам.
— Аз… ами добре мина — мънкаше тя. — Засега всичко е наред. Все още не е започнало най-лошото.
— Уведоми ме, когато започне. Ще ти помогна с каквото мога.
— Да. Благодаря. Лио, слушай. Имам съобщение от Интерпол. Отговорили са на моя формуляр С52.
— На какво?
— Рутинна молба. Информация от други национални полиции за текущи разследвания. Попитах ги… Попитах ги за Майкъл Бранд.
— И те ти дадоха конкретна информация? — моментално се промени гласът му. — Нещо ново?
— Пратиха ми купища документи от Америка. PDF файлове от полицията в Аризона и от ФБР.
Преглътна и продължи:
— Лио, има и други начини. С това, което взехме от „Гълъбарника“, можем…
Той я прекъсна, защото усети напрежението в гласа й. Искаше просто да изплюе камъчето, каквото и да е то.
— Кенеди, накратко.
— Майкъл Бранд…
— Да? Хайде, кажи го.
— Пътувал е в самолет, който е паднал край град Пийзън в Аризона. Мъртъв е, Лио. Умрял е преди шест седмици.
Трета част
124
39.
Река Колорадо беше омаломощена тези дни. Непрекъснато източвана от Калифорния през нещо, наречено Всеамерикански канал (кой патриот няма да стане на крака и да отдаде чест на водно съоръжение с такова име?), и от напоителните канали, построени, за да утоляват жаждата на аризонските ферми, тя съвсем губеше дебит на юг от Юма, разтичаше се на изсъхнали поточета и едвам стигаше до океана.
Това научи Кенеди от таксиметровия шофьор, разговорлив тип на име Джон Бърд, който твърдеше, че е три четвърти индианец мохаве. Взе я според уговорката от главния терминал на „Лафлин Булхед“, което се титулуваше международно летище, но от Лондон до него се стигаше само след прекачване на „Дълес“ във Вашингтон. След четирийсет и осем часовото пътуване Кенеди бе изнервена още преди да се качи в таксито. А и жегата си казваше думата — беше 11:50 часа местно време и слънцето бе в ослепителния си зенит, макар Джон Бърд жизнерадостно да я уверяваше, че това е суха жега и не е чак толкова изтощителна, колкото влажната в други, по-малко цивилизовани части на света. Увеличи леко климатика, но това не понижи осезателно температурата, само повиши значително шума.