Качиха се на шосе 68 и поеха право към града. Движеха се успоредно на Колорадо, докато не завиха на изток към Кингмън и далечния Флагстаф. На Кенеди реката й се стори доста внушителна: криволичещ гигантски поток, два пъти по-широк от Темза, течащ между шеметни кафеникави скали. Денят беше слънчев, без нито едно облаче от хоризонт до хоризонт — от онези, заради които е измислен изразът „безкрайна синева“.
— Знаеш ли колко притоци има Колорадо? — не спираше да говори Джон Бърд. — Хила Ривър, Сан Хуан, Грийн Ривър, акведуктът, онзи с „в“, как беше? А, да, Върджин Ривър и Литъл Ривър. Сладко, а?
— Много интересно — съгласи се мрачно Кенеди. Пийзън беше на четирийсет и пет минути път с кола, а Джон Бърд тепърва набираше скорост. Започна да й разправя, че реката била наречена така, защото водите й някога били оцветени в яркочервено от седиментните скали, но в днешно време се филтрирали от язовира „Глен Кениън“ и вече си били като навсякъде другаде. Сладко, а?
За да го отклони от главната тема, по която изглеждаше компетентен, тя го попита за самолетната катастрофа. Да, оказа се, че в онзи ден бил на път, карал клиенти от кръстовището Грасхопър и видял със собствените си очи как паднал самолетът.
— Стана изведнъж. Като гръм от ясно небе. Никога не съм виждал подобно нещо. Но беше далеч от мен и не чух никакъв звук. Случи се много тихо. Ето това не мога да забравя. Когато самолет падне така, се очаква огромна експлозия, но на мен ми се стори, че всичко стана много тихо… все едно го гледах по телевизора с намален звук. Толкова хора да умрат, а да не се чуе нищо.
Той се замисли върху това за известно време и Кенеди получи възможност да си почине от него и да разгледа указанията, които й бяха пратили от шерифската служба. Но спокойствието не трая дълго. Скоро шофьорът отново започна да я залива с любопитни факти за любимия воден път на Югозапада. Джон Бърд не се ограничаваше само с река Колорадо. Оказа се, че знае много и за езерата Мийд и Мохаве. Но не желаеше да се спира на залива на Лас Вегас.
— Не е добро място. Не става за семейства.
Кенеди бе замаяна от умора и на принципа на свободните асоциации се опита да си представи как ли изглежда този мръснишки залив, който не е подходящ за семейства. Сигурно в него имаше незаконни добавки.
Когато най-накрая стигнаха до Пийзън, тя накара Джон Бърд да я изчака, докато си хвърли багажа в хотелската стая — евтино местенце, което се опитваше да наподобява хасиенда. След това го помоли да я закара право в шерифската служба. Знаеше, че не е в най-добрия си вид, но искаше да установи контакт и да започне да върши нещо по този фронт. Вече бе изгубила много време, така че не смяташе да пилее повече.
Шерифската служба се помещаваше в сграда на един етаж на главната улица на Пийзън, точно до офиса на фирма за недвижими имоти, която предлагаше „луксозни апартаменти с двойна квадратура“. Джон Бърд й даде визитка. Тя тържествено я прибра в чантата си, но си обеща наум, че ще я използва само в краен случай.
Прекоси улицата и влезе в шерифската служба, а Джон Бърд й махна, преди да потегли.
Вътре миришеше на смесица от мед, глицинии и като че ли розови листенца. Климатикът бе нагласен на идеалната температура. Ужасната жена на диспечерското бюро, която имаше лоша кожа, огромна коса и плоско и агресивно лице на булдог, я изгледа така, сякаш лично отговаря за опазването на морала в града и приема много сериозно това си задължение. Помещението зад бюрото й бе разделено на две от преграда на височината на кръста, в която имаше малка вратичка.
— Да, госпожо — каза булдогът. — С какво мога да ви помогна?
Кенеди се приближи към бюрото и подаде документите, с които удостоверяваше благонадеждността си: писмо на бланка на лондонската полиция, разпечатка на имейл от собствения й компютър, изпратен от някой си Уебстър Гейл, с който той я канеше да дойде, когато пожелае, и я уверяваше, че с радост ще й помогне, стига да може.