— А скритото послание е ерес?
— Бихме могли да твърдим с голяма доза сигурност, сержант, че скритото послание е възможно най-голямата и спираща дъха ерес, която можем да си представим.
— И каква, по дяволите, е тя?
— Не прочетохте ли? — Гасан най-накрая се извърна от прозореца и изгледа Кенеди възмутено и ужасено.
— Прочетох частите, които вече бяха преведени. Не ми се сториха нищо особено. Исус говори на учениците си. Не успях да прегледам файловете, защото са много и всичките са стотици страници дълги.
Гасан се поколеба. Неодобрението му, че го карат да прави сбит преразказ, се бореше с желанието му да се качи на подиума и да произнесе реч. Кенеди щеше да разбере важното.
— Значи преследвате тези хора? — попита той. — Искате да хванете убийците на Барлоу и Катрин Хърт?
— Да.
— Тогава трябва да знаете с кого си имате работа. Ще изгубите битката. Може би трябва да ви го кажа от самото начало.
— Благодаря за оказаното доверие, професоре.
— Повярвайте ми, сержант, ще ми се да не е така. Ако можете да ги победите, аз бих се върнал към нормалния си живот. Но пък ако можете да ги победите…
Той се върна към центъра на стаята, докосна корицата на черната тетрадка, след това и масата, за да е сигурен, че светът не се е променил междувременно.
— Какво, ако можем да ги победим?
Той се огледа с пълни с отчаяние очи.
— Ами тогава нямаше да ги има, нали? Не и след толкова векове. Ако бяха уязвими по някакъв начин, досега някой вече да ги е победил.
41.
Шериф Гейл взе Кенеди от хотела в девет часа на следващата сутрин. Предната вечер я бе откарал дотам с обозначена полицейска кола. Тази сутрин я взе с возило малко по-малко от футболен стадион. Цветовата му гама се състоеше от два тона — синьо и ръждиво. А на места по корпуса имаше и истински дупки.
Като видя недоверчивия й поглед, Гейл я увери най-сериозно, че колата ще ги закара закъдето са тръгнали.
— Никога не ме е разочаровала, сержант. Ако в гробището имаше достатъчно място, щях да помоля да я заровят до мен.
Пейзажът беше по-скучен и не толкова драматичен като гледките покрай река Колорадо, но докато излизаха от Пийзън по шосе 93, Кенеди бе обзета от същото усещане за колосален мащаб. През по-голямата част от пътуването тяхната кола беше единствената на пътя. Планините вдясно от тях бяха на слоеве: каменна публика в амфитеатър с планетарни размери. Хоризонтът вляво се простираше в идеален полукръг. Шосе 93 беше границата, човешката намеса в подкрепа на божието разделение между водите горе и водите долу.
Град Дядо Коледа обаче беше олицетворение на жалките амбиции на смъртните. Гейл й каза, че в най-добрите му години в него са живеели десет хиляди души. А сега представляваше само сбирщина от сладникави къщички като от филм на „Дисни“, която пустинята бавно превземаше. Бяха боядисани като къщи от сладкиши: стени на бели и червени ивици, яркорозови первази като от захарен памук; електриковозелени капандури, закръглени в горната част, които бяха вечно отворени. Всичко обаче в момента се рушеше. Полуразложен Дядо Коледа се усмихваше зловещо от веранда, чиито подпори висяха накриво като счупени ребра. Тук-там между разпадащите се къщи се виждаха ръждясали успоредни релси, съединени с оцелели дървени греди. По всичко личеше, че бяха направени за кукленското червено локомотивче, което сега бе забравено край една къща — останало завинаги без тяга и забило нос в пясъка.
От двете страни на улицата имаше добре поддържани билбордове. На южния тротоар се рекламираха компютри „Дел“, а на северния, на който се намираше и полуразложеният Дядо Коледа със зловещата усмивка — памперси за възрастни. Точно зад втория билборд, накъдето сега сочеше шериф Гейл, се виждаше малка редичка от метални бараки като миниатюрни самолетни хангари.
— Третата е нашата, сержант — каза той. — Освен ако не предпочитате да кажете на Дядо Коледа какъв подарък искате.
— Като всички момиченца — влезе в тон с шегата Кенеди, — пони, кукла Барби. И световен мир.
— Само така — отвърна Гейл и я поведе. — Мисля, че старецът ви намигна, така че можете да очаквате точно такъв подарък. Добре, да видим какво има тук.