Свали тежката връзка ключове от колана си и започна бавно и внимателно да я преглежда. Накрая избра един голям месингов ключ с дръжка с дупка и го пъхна в ключалката с идеална кръгла форма. Не го превъртя, само го натисна навътре и след това го издърпа. Чу се двутактово изтракване. Гейл бутна вратата настрани по релсите и влезе в тъмното пространство, в което беше горещо като във фурна.
— Тук има генератор — каза той, докато опипваше някакви ключове по стената точно до вратата. — Трябва малко да изчакаме.
— Ще се оправя — отвърна Кенеди.
Лампите потрепнаха и светнаха и тя тръгна навътре в помещението. Беше обикновен склад с дълги метални етажерки с пътеки между тях. В близкия край се виждаше бюро с две папки формат А4 — една синя и една червена.
Полиците бяха пълни с кутии, купени на едро от компания за оборудване на складове, чието лого се виждаше на всяка една от тях: „ЕЗ-СТАК“. Бяха и надлежно номерирани. Гейл отгърна синята папка на бюрото. Прелисти страница-две, намери „Б“ и прокара пръста на лявата си ръка надолу по полето.
— Майкъл Бранд, Майкъл Бранд, Майкъл Бранд — мърмореше си той. — Да, ето го. Кутия 161.
Кутиите бяха наредени по номера и абсолютно всяка си беше на мястото, така че намирането на 161-вата беше лесно, костваше им само кратка разходка по една от пътечките вдясно. Гейл взе кутията и я занесе на бюрото, остави я там и кимна на Кенеди.
— Моля, сержант.
Тя вдигна капака и погледна вътре. Всеки предмет беше поставен в отделен плик. Повечето бяха дрехи: риза, панталон, сако, бельо, чорапи. В найлоновите си опаковки на пръв поглед изглеждаха като току-що пристигнали от химическо чистене. Само дето ги бяха почистили много некачествено и червените петна от кръв се виждаха навсякъде по тях.
На дъното на кутията под изцапаните дрехи имаше още дреболии. Касова бележка, също с кърваво петно на ъгъла. Беше за вестник и пакет дъвки, платени в брой на една от будките на международното летище на Лос Анджелис. Черно пластмасово гребенче. Портфейл, изпразнен след катастрофата. В отделен найлонов плик бяха поставени банкнотите и монетите, намерени в него, на обща стойност 89 долара и 67 цента. Отворен пакет хартиени носни кърпички. Полупразно пакетче дъвки с аромат на канела, вероятно същото, което бе описано на касовата бележка. И това бяха всичките лични вещи на Майкъл Бранд.
— Няма паспорт — отбеляза Кенеди. Не беше очаквала кой знае какво, но въпреки това се чувстваше леко разочарована.
— Останките от катастрофата бяха пръснати върху голяма площ, сержант, и то в пустинята. Вероятно е още там някъде. Освен ако някой не го е взел и не го е предал в местния полицейски участък или не го е запазил за себе си, а може и да го е продал. Но неговият паспорт е бил проверен, преди да се качи на самолета. Всичко е документирано.
— Знам — каза Кенеди. — Нямах предвид самия паспорт.
— Разписка за багажа?
— Да, точно това.
— Вече проверихме всичко, прегледахме документацията за полета, която ни изпратиха от авиокомпанията. Бранд не се е качил с куфар. Не е чекирал никакъв багаж.
След като взе разрешение от Гейл, Кенеди си сложи ръкавици и започна да разглежда разочароващата купчина. Повъртя касовата бележка, увери се, че на обратната й страна няма нищо — никакви кодирани послания или енигматични списъци. Порови из портфейла, търсеше парчета хартия, които може да са пропуснати, скъсана подплата, под която да се е пъхнало нещо, надписи или знаци по самата кожа. Нямаше нищо. На една от банкнотите бе отбелязано нещо: три успоредни черти, направени с червен маркер, тръгващи от средата и стигащи до долната дясна част. Някой се бе опитал да зачертае лицето на Бен Франклин, но се беше отклонил с цял сантиметър. Кенеди се зачуди какво ли означава това, но после се отказа.
— Ами вещите, чиито собственици не са установени? — попита тя Гейл.
— Има много такива — отвърна й той. — Цели кутии, които заемат по-голямата част от последната редица етажерки. Говорим за около шест-седем хиляди предмета. Не мисля, че денят ще ви стигне, за да ги разгледате.
— Имате ли списък?
— Естествено. Във втората папка е. Червената.
Кенеди прегледа списъка. Търсеше нещо, което да се отличава и да й направи впечатление. Много неща привлякоха за кратко вниманието й, някои дори за по-дълго; парче от стъклен еднорог; медальон с череп и лист от марихуана; дилдо, украсено с мотиви от американското знаме. Но откъде да знае какво може да е носил със себе си Майкъл Бранд и какво е означавало то за него? По-интересното беше, че имаше към трийсет-четирийсет мобилни телефона, чиито собственици не бяха открити. Но когато стигна до тази страница и вдигна поглед към шериф Гейл, той вече клатеше глава, преди още да си е задала въпроса.