— Не е по-голяма и по-реална от Бог, Танану.
— Затова уточних — на този свят ти ги обичаше. Ти се би рамо до рамо с тях и сподели с тях всичко, което е богоугодно за споделяне. И ги загуби… Повярвай ми, знам колко боли.
Тя не отговори и той продължи:
— Не се срамувай, ако искаш да се прибереш у дома. Някой друг би могъл да довърши това, а ти да се възстановиш сред любимите си хора.
— Танану, прости ми.
Гласът на Мариам бе станал дрезгав.
— Ако се откажа от това заради някаква емоционална болка, някаква въображаема рана в сърцето си, как бих могла да не се срамувам? Озия и Цефас дадоха всичко от себе си, как бих могла да сравня моя дял с техния и да кажа, че е прекалено голям? Ти ме изпрати. Умолявам те, не ме отзовавай, преди да си довърша работата.
Той наведе глава в знак на уважение, макар че тя никога нямаше да види и да научи за този жест.
— Няма.
Настъпи мълчание.
— Каква е тази музика? — попита Мариам с по-тих глас, сякаш победата й над него я бе изтощила.
— „Ролинг Стоунс“ — отвърна й той. — Песен, която се казва „Оцвети в черно“.
— Доставя ли ти удоволствие, Танану?
Куутма се почувства засрамен.
— Не. Разбира се, че не. Отвратителна какофония. Слушам я само за да опозная враговете си. Това е Тилмън. Музиката на Тилмън. Той я слуша няколко пъти след пожара и исках да проумея какви емоции би могла да събуди.
— Стигна ли до отговора, Танану?
Куутма вече беше по-сигурен.
— Отчаяние, скъпа. Той се чувства отчаян.
47.
Кенеди се боеше, че може да се почувства зловещо и тревожно на полет 124, но след първите пет или десет минути се успокои, че това си беше просто полет като всеки друг. Седна на мястото до прозореца, което бе поискала изрично, когато си резервираше билета. Отказа питиетата и геврека, които й предложиха, и се загледа в откриващата се надолу гледка.
Град, предградие, пустиня, пустиня, пустиня. Каменна кариера, малко градче, язовир, пак пустиня. Когато самолетът набра височина, тя все по-трудно различаваше какво има по земята. След известно време можеше да каже дали теренът е застроен само по цвета: сиви петна до по-големи петна в жълтеникаво, жълтеникавокафяво и мръснозелено.
На осем хиляди метра вече трудно се различаваше каквото и да било.
Виждаше бреговата ивица, разбира се, реките също се открояваха доста ясно. С пътищата беше по-трудно, но понякога и те се виждаха сред планините или ако пространството около тях бе разчистено. Да не би да имаше път където не трябва? Път, който на пръв поглед не обслужва нищо конкретно?
Не можеше да е това. Нещо толкова трайно можеше да се види от всеки пасажер на самолет по този маршрут. Това, което тя търсеше и от което имаше нужда, би трябвало да е временно. Еднократно явление. Трябваше да си отговори на множество въпроси, а все още беше на: „Дали е по-голямо от кутия за хляб?“.
Виждаше пътища, но не и трафика по тях. Както и построени от човешка ръка съоръжения, но само ако бяха много големи и високи. Имаше и други самолети — някъде по средата на пътя се разминаха с няколко от тях, движещи се спокойно във въздуха.
И светлини. С идването на вечерта пейзажът заприлича на дантела. Някои участъци бяха осветени, други тънеха в пълен мрак. Добре, можеше и това да е — светлина на място, на което не би трябвало да я има? Стъмни се и стана трудно да се различават контурите на пейзажа, оставаше все по-малко, по което да се ориентира. Кой да каже къде е редно да има светлина и кога тя означава нещо? Пилотът би трябвало да знае. Както и вторият пилот. Сигурно имат прибори за това, както и добра видимост. Дали Бранд не бе свалил целия самолет само за да убие екипажа?
Една светлинка долу светваше и угасваше на равни интервали. Виждаше се три секунди, след това изчезваше за пет. Беше към брега, затова тя предположи, че е фар. Възможно ли бе полет 124 да е уловил друг маяк, който е трябвало да сигнализира само за хората на Юда? Пък и те толкова обичаха кодовете. Може би си говореха един с друг в тъмнината с фенерчета или с онези огромни прожектори, които са използвали Кралските военновъздушни сили по време на бомбардировките през Втората световна война.
Във века на мобилните телефони това би било пълна глупост, нали?
Самолетът започна да се спуска над Мексико Сити. След пустинята се появиха множество светлини, гъсто наблъскани една в друга като в галактики. Тогава Кенеди се отказа да гадае по пейзажа.