Имаше да убие почти три часа до обратния полет. Бродеше из летището като мрачен призрак. Откри, че повечето магазини и кафенета вече са затворени. Накрая намери един бар, седна и си поръча голяма „Маргарита“. Когато си в Рим, поне от кумова срама трябва да се опиташ да правиш като римляните, реши тя.
В другия край на бара имаше жена, която тайно я наблюдаваше от време на време. Млада, можеше да се каже и красива, но с прекалено много грим. Не беше точно типът на Кенеди, защото тя си падаше по по-заоблени фигури, но въпреки това бе интересна, със стройно и без съмнение, доста стегнато тяло. Носеше небрежни дрехи — блуза и панталони в неопределени земни цветове, които можеше и да й стоят добре, ако имаше повече тен, но на фона на чистата й бяла кожа изглеждаха мръсни и бозави.
Кенеди нямаше никакво желание за свалки, но беше ужасно напрегната, затова за първи път от много време си помисли да прибегне към успокоителния ефект на едно бързо чукане. Като увертюра към това, фиксира жената с поглед, за да може следващия път, когато тя се обърне към нея, очите им да се срещнат.
Ефектът не беше какъвто Кенеди очакваше. Без да помръдне, жената просто се затвори в себе си, но не напрегнато и засрамено, а като човек, който се готви за конфронтация. Мамка му. Кенеди очевидно я бе преценила неправилно. Може би по някакъв начин жената беше познала, че е ченге, и таеше неприязън към полицаите.
Кенеди тъкмо се канеше да си допие питието и да излезе от бара, когато жената я изпревари. Стовари чашата на плота с малко повече сила, отколкото бе необходимо, махна на бармана и поговори с него няколко секунди, преди да мушне една-две банкноти в ръката му. Барманът сви рамене, преброи ги и кимна. Жената си тръгна и Кенеди огледа отдалечаващия й се задник с малко позакъсняло съжаление.
Не бързаше с маргаритата, остави алкохола да превърне леката й възбуда в нещо средно между спокойствие и примирение. Даде знак на бармана да й донесе сметката и той поклати глава.
— Няма нужда, госпожо — каза.
— Моля?
— Няма нужда. Другата жена плати питието ви. Каза да ви предам това.
И сложи нещо на бара пред Кенеди. Приличаше на двайсет и пет цента. Тя го взе и първо го претегли в длан, след това забеляза неправилната му форма, а накрая и почти изтритите букви около ръба. Имаше точно същата монета в портфейла си. Беше я получила от Тилмън в „Короната и котвата“ на Съри стрийт.
С едно сподавено „Мамка му!“ Кенеди хвърли монетата и побягна навън. Тичаше из цялото летище с отчаяната надежда пак да срещне жената. Наоколо нямаше много хора и щеше да я забележи веднага, но пък онази не би й оставила монетата, ако смяташе да остане. Най-накрая Кенеди забави ход. Беше останала без дъх не само от бягането. Сърцето й биеше бясно в гърдите.
Беше… Какво беше това? Дразнене. Провокация. Обещание. Жената от бара бе от хората, които Кенеди търсеше: потомците на Юда. Остави се да я види, сякаш искаше да й каже, че колкото и да я улесняват, пак няма да успее да сглоби целия пъзел.
Или че няма значение дали ще успее.
Гневът премина през Кенеди като гореща вълна, но след това тя усети, че става странно спокойна. Която и да беше тази жена, разкриването й бе безразсъдство. В контекста на поддържаната с хилядолетия маниакална тайнственост това бе необяснима грешка. Може би го смяташе за демонстрация на сила, но не беше така, не можеше да бъде. Беше по-скоро емоция, която не бе в състояние да контролира напълно и която изкривяваше преценката й. Изведнъж Кенеди си спомни, че с Тилмън бяха чули женски писък в нощта, когато изгоря „Гълъбарникът“. Възможно ли бе това да е същата жена? Да я е проследила през Атлантическия океан? Изключително невероятно. Щом толкова искаха да я убият в онази кървава нощ на пожара, защо сега се въздържаха?
Тогава беше друга жена. Която иска да й покаже, че знае коя е и че е преследвана дори когато си мисли, че тя преследва.
Значи истинската конфронтация предстоеше скоро. И сега я предупреждаваха, че е срамота, задето не е подготвена.
Приземи се в Булхед в два през нощта и когато стигна до хотела си в Пийзън, минаваше три. Пак я откара Джон Бърд, но този път тя пропусна разказите му за Колорадо, като заспа веднага щом се качи на задната седалка на таксито. Той въпреки това продължи да бъбри и да я буди от време на време, но този път думите му й се сториха странно успокоителни. Точно в момента се радваше, че не е сама. За да му благодари, че е с нея, казваше по някое „Наистина ли?“ след всеки факт за реката, който той й съобщаваше, а след това потъваше отново в сън.