Гейл влезе с три чаши върху поднос, като разтвори с гръб завесата от мъниста, привел глава. Могс го последва с чиния бисквити и бутилка „Джим Бийм“, за която беше малко рано. След като подносът бе оставен на масата, тя отвори бърбъна.
— Обикновено си сипвам малко в кафето — обясни на Кенеди. — Само една капачка. Съвсем символично, но сваля напрежението.
Добави алкохол в кафето си и вдигна бутилката към Кенеди, която попита:
— За неща, които създават напрежение ли ще говорим?
Могс се усмихна широко.
— Нима вече не го правим?
— Налейте — каза Кенеди и Могс го направи.
— Аз съм пас — заяви Гейл. — След това трябва да отида на работа.
— Аз също съм на работа — отвърна дрезгаво Могс.
— Разбира се. Но всички очакват журналистите да са постоянно пияни!
Сръгаха се в ребрата с интимната лекота на любовници. Нямаше нужда да се смеят на шегите си. Могс прекоси стаята, отиде до бюро с формата на буквата Г в ъгъла и се върна с дебела зелена папка, която остави на масата между тях, след като бутна чинията с бисквитите, за да направи място за „основното блюдо“.
— Добре — каза с делови тон. — Това е нашата папка за живите мъртви.
Кенеди не очакваше нищо, не тръпнеше от нетърпение, но въпреки това й се сви стомахът.
— Призраците от полет 124? — попита тя.
— Точно така — потвърди Могс. — Погледнете. Обещавам ви прозрения, знаци и чудеса.
— Аз… не вярвам в такива неща — протестира несигурно и не много настойчиво Кенеди.
— О, аз също, сержант. Но все пак прочетете. След това ще говорим.
След половин час Кенеди продължаваше да чете под кротките погледи на домакините си, но знаците и чудесата никакви ги нямаше. Съдържанието на папката беше точно каквото бе очаквала: претоплени градски легенди, нескопосани истории на ужасите и тъжни самозаблуди.
Всички обичайни заподозрени бяха налице: мъжът, който пратил имейл с неразбираеми думи от служебния си компютър, докато тялото му лежало на маса в аризонска морга; жената, която усетила ръката на мъртвия си съпруг върху рамото си и целувката му по бузата си в мига, в който самолетът паднал; колата, зарязана със запален мотор на алеята посред нощ („Ключовете на жена ми бяха на таблото, а са били у нея, когато е умряла, кълна се!“); силуетите на майка и дете върху запотения прозорец на детската стая и сладката старица, която със сълзи на очи категорично заявила, че са нарисувани от внучката й („Винаги се рисуваше с къдрици, макар косата й да се изправи преди година!“). И така нататък, и така нататък, с леки и безинтересни вариации. Истории, които хората си разказват, за да убедят себе си, че смъртта не е краят.
Кенеди затвори папката, след като я прочете до половината, за да покаже, че е приключила с нея. Ако не друго, то поне й бе отделила повече от достатъчно внимание, защото вече беше убедена, че Гейл и Могс са част от някоя от най-сюрреалистичните американски църкви и сега трябваше да им съобщи, че това, с което я хранят, не става за ядене.
— Както вече ви казах — повтори тя възможно най-неутрално, — не вярвам в живота след смъртта. Това е интересно, но не е моят тип…
— Интересно? — възкликна невярващо Могс. — Защо го казвате, госпожице Кенеди? Това са същите глупости, които долнопробните вестници ни пробутват всяка проклета седмица. Изобщо не е интересно, не мога да изчета и шест страници от тях, без да загубя воля за живот.
— Ами тогава… — поколеба се Кенеди — защо ми ги показвате?
— Това е правилният въпрос — каза Могс. — И веднага ще ви отговоря. Какво забелязвате в тези безсмислици? Какъв е моделът?
В гласа й имаше нещо лукаво и самодоволно. Беше като тон на учителка, която знае верния отговор и очаква да й дадат грешен.
Кенеди се върна към папката и разгледа отново първите няколко страници със същата липса на ентусиазъм като първия път.
— Няма достоверност — каза тя. — Нищо не може да се докаже. Изглеждат като фалшификации или въображаеми събития. Идеална храна за таблоидите. Минимум факти и имена, които е трудно да се проверят, и максимум свободно място за интерпретации. Истории, взети отнякъде и излъскани като за публикуване…
— Точно така — прекъсна я Могс. — Виждала съм го и преди, госпожице Кенеди. Мога ли да ви наричам Хедър? Благодаря. Виждала съм го и преди, Хедър. По всичко личи, че ти също. Но както вече ти казах, изключението потвърждава правилото, а този път изключението е много голямо и фрапиращо.