Жената започна да си събира нещата — взе пистолета и пълнителя, ключовете. Връзката ключове беше на около пет метра и тя се наведе, за да я вземе, заставайки за миг с гръб към Кенеди.
Кенеди заряза опитите да се изправи и се придвижи много по-бързо по корем към падналия Гейл. Жената се обърна, видя я и тъкмо се канеше да се усмихне хладно, когато осъзна какво прави противничката й. Кенеди стигна до шерифа, жената пъхна с трясък пълнителя в полуавтоматичното оръжие, прицели се и стреля. Направи всичко много умело и бързо. Дори прекалено бързо, защото пълнителят не влезе докрай и пистолетът засече.
Тя го хвърли и се втурна към Кенеди.
Кенеди разкопча кобура на шерифа и извади пистолета FN 5.7 от него. Нямаше време да види дали Гейл е още жив и дали диша. Докато се претъркаляше по гръб, освободи предпазителя. Това ли беше предпазителят? Беше там, където тя очакваше да намери точно това — отзад, вляво на дръжката, но може пък и да беше освободила пълнителя.
Оръжието беше много леко, чувстваше го в ръката си като детска пластмасова играчка. Слънцето светеше в очите й, но тялото на жената го закри, когато се хвърли към нея. Това, заедно с близкото разстояние щеше да компенсира нескопосаната й хватка с една ръка и замъгленото зрение. Тя вдигна ръка пред себе си и стреля.
Хората, които харесват FN 5.7, се впечатляват от мощта му. А тези, които го мразят, се отвращават от огъня, който излиза понякога през дулото. Все едно ти навират прожектор в окото. Кенеди видя същия този огън на равни пулсиращи интервали, докато дърпаше отново и отново спусъка и местеше всеки път ръката си по малко вляво и дясно, за да е сигурна, че ще улучи.
Накрая пистолетът се изпразни и спусъкът вече нищо не пускаше. Тя го остави да падне от ръката й.
Когато отново успя да помръдне, първото нещо, което направи — дори преди да разкъса ризата си с дясната ръка и зъбите, за да си направи турникет — бе да провери какво е състоянието на жената. Само два куршума бяха попаднали в нея, единият й беше причинил повърхностна рана на прасеца.
Другият бе преминал през лявата половина на гърдите й и от звуците, които тя издаваше, беше ясно, че е пробил белия й дроб.
Кенеди не можеше да направи нищо за нея. При всички положения Гейл беше по-важен. Да притисне раната на шерифа със здравата си дясна ръка, докато костите на лявата се трият една в друга всеки път, щом помръдне, беше като да жонглира с триони в ръкавици от бодлива тел. Отне й много време, но когато приключи, кръвта от собствената й рана течеше вече по-бавно и бе почнала да се съсирва. Не се осмели да извади ножа, за да не рукне отново, а не можеше и да се превърже, докато в раната все още бе забито желязо, затова просто я остави както си е.
Съобщи за инцидента по радиостанцията в бискейна. Вероятно бе звучала напълно несвързано, защото главата й се замайваше.
Кони — булдогът от диспечерския пункт — извика:
— Уеб добре ли е? Уеб добре ли е? — Повтаряше го непрекъснато. След това смени плочата: — Анстратър. Анстратър идва.
И млъкна.
В тишината се чу как жената хърка и се дави. Кенеди отиде до нея. Хубавото й обгоряло лице беше като на холивудска индианка — и заради раните, и заради петната от кръв.
Гейл беше оставил якето си на задната седалка на бискейна. Кенеди го сгъна и го сложи под главата и раменете на жената, като се надяваше така да прочисти дихателните й пътища поне малко. Но не успя.
Жената все още се опитваше да каже нещо — отначало на някакъв чужд език, пълен с носови гласни (които звучаха много грозно, примесени с кръв) и гърлени звуци. Но после премина на английски и накрая на някакво скимтене от епохата преди появата на езиците. Преди да умре, тъмните й очи се впиха в лицето на Кенеди с животинска ярост и тя й прошепна тайна.
Изглежда, че се почувства доволна, когато Кенеди я чу и заплака.
Четвърта част
Гинат Дания
52.
За отчаянието е характерно едно нещо — че не помръдва. Стои си на едно място като изоставен на стар коловоз влак.
Тилмън се беше спасявал от отчаянието в продължение на тринайсет години, просто защото имаше цел. Трябваше да свърши някои неща и ги вършеше — първо едното, след това другото, после третото. Беше напълно фокусиран и търпението му бе неизчерпаемо. Отстрани можеше и да изглежда впечатляващо — като постижение, велика победа на волята — но всъщност за него беше убежище, спасение.
А сега изведнъж се оказа, че няма какво да прави. Майкъл Бранд беше мъртъв и следата се губеше. Може би Кенеди щеше да продължи разследването си за Скоросмъртницата, като изкопае нещо от дисковете и книжата, но на него вече му изглеждаше невъзможно тази нишка да го отведе дори близо до Ребека и децата му.