Приготви се и зачака. Не искаше да си признае какво точно чака, докато не стана ясно, че то няма да се случи.
Очакваше смъртта. Очакваше бледоликите убийци да изкъртят вратата и да му прережат гърлото, да го застрелят или както там предпочитат да го изтрият от лицето на земята. Така всичко щеше да стане чисто и логично и щеше да му спести напъните. Вече нямаше сили за нищо. Или може би толкова яростно и дълго се беше борил срещу очевидното, че упоритостта му го бе разяла като гангрена и го караше да живее в отрицание и съпротива, не му даваше възможност да предприеме необходимите стъпки, макар единственото, което искаше, бе да затвори очи завинаги.
Времето си течеше, но не се случваше нищо. Нищо и пак нищо, което се трупаше край него и в него, сякаш стаята и съзнанието му се преливаха безкрайно без негово участие, ниво след ниво. Мъж седи на леглото, поглеждаш го под увеличително стъкло и в лещата пред ретината му виждаш мъж, който седи на леглото. Шест куршума в пистолета. Празно устройство за бързо пълнене на барабана в лявата му ръка. Беше трудно да намери такова нещо за своята „Уника“. Пресегна се да остави устройството на нощното шкафче. Но не прецени разстоянието и то падна на пода в краката му, претърколи се под леглото и се удари в нещо там. Той вдигна пистолета и се взря в единственото му черно око.
Но устройството за пълнене на барабана го нямаше. Липсваше. Щеше да се изгуби. Може би никога повече нямаше да се събере с револвера. Защо изобщо му пукаше за това? Нима протакаше? Търсеше причина да живее?
Изведнъж сякаш си спомни как да се движи и много бавно и тромаво коленичи до леглото. Ръката му се обви не около устройството за пълнене на револвера, а около телефона. Оказа се, че не е бил в чекмедже. Взря се в него, учуден, че в батерията му все още има ток.
На малкия екран светеше нещо: нарисуван еднорог, който влачеше надпис „Имате нови съобщения“.
Изведнъж картинката се размаза пред погледа му. Тилмън бе заслепен от сълзи. Връхлетя го някаква вселенска скръб, която го срути и разглоби на парчета. Господин Снежко се беше удавил. Както и малкото момиченце, което някога така яростно стискаше Господин Снежко, докато заспива — може би си мислеше, че е нейната закрила от грижите и страховете на света. Накрая той я предаде. Целият свят я беше предал. Сега вече Тилмън се почувства напълно сигурен, че тя е мъртва. Че всички са мъртви. Ребека. Джуд. Сет. Грейс. Ако бяха на тази земя, където и да е това, все щеше да ги намери. Тринайсет години бягаше от това просто признание. А сега то пусна пипалата си през него като октопод. Когато се изправи с телефона в ръка, почувства как това просто движение раздразни октопода, той изпусна мастилената си течност в него, а тя стигна до всяка клетка на тялото му. Притисна пистолета в челото си.
Но когато очите му привикнаха към този мрак, видя стаята по друг начин. В решителния момент забеляза, че има нещо ново, нещо различно: бележка, пъхната под вратата. Отиде до нея и я вдигна.
Не беше бележка. А снимка. Ребека. Ребека на около двайсет години. Веднага я позна, макар че я беше срещнал на по-късна възраст. Седеше на маса в кафене или пред кафене, защото във фона се виждаха вървящи по широка улица хора. Светлината беше странна, все едно се задаваше буря. Ребека бе навела срамежливо глава и се усмихваше, докато се криеше от обектива, но все пак знаеше, че така или иначе ще я щракнат.
Щракването. От синхрона му се зави свят.
Сякаш чу звука от копчето на фотоапарата, което го подканяше, като отделяше един миг от безкрайния поток на времето и превръщаше преходното във вечно и застинало.
Нямаше да чуе куршума, освен ако мозък, станал на пихтия, може да остане в съзнание. Вечността го очакваше и вече губеше търпение.
Тилмън преобърна снимката. На гърба й със ситен равен почерк бяха написани шест думи.
Тя каза, че няма да спреш.
Гласът на Кенеди.
— Лио, трябва да ти кажа нещо…
Почти не помнеше какво се случи след това. Започна да удря нещо: стената, вратата или някаква мебел. Удари много пъти, докато ударите и виковете му започнаха да отекват от всички посоки — горе, долу и по коридора.
Не беше достатъчно. Болката в ръцете му започваше да прорязва мъглата, чернилката и вцепенението, но все още бе много далеч от него. Трябваше да се свърже отново със света, преди светът да си отиде окончателно.