В Гинат Дания няма сезони. Всеки ден е като всички останали, недокоснат от бури, непроменен пред лицето на Бога: парченце вечност, изпаднало в грешния свят, но въпреки това идеално и чудотворно.
Куутма не се бе прибирал у дома от пет години. Сега се чувстваше като чужденец и докато вървеше по пътеката към Ем Хадерек, отвсякъде го стрелкаха вторачени погледи. Неговата нетипично по-тъмна кожа беше първият знак, но после хората виждаха и походката му, движенията, изражението на лицето му. Всички те се отличаваха по някакъв начин и тъй като очевидно не беше жена, това означаваше само едно-единствено нещо. Покланяха му се, отдаваха чест или шепнеха: Ха ана машадр — „Ние те изпратихме“ — докато минаваше покрай тях, и докосваха леко раменете му с десните си ръце. Куутма приемаше това за свой дълг и не спираше да върви.
Но веднага щом забелязаха странната му външност, той видя, че при тях има нещо различно. Във въздуха тегнеше силно напрежение, някакво полуопасно, полуомайно очакване. Това не му хареса. Говореше за промяна. Означаваше тревога и упрек към него.
От Ем Хадерек зави наляво, подмина земеделските навеси, оборите, магазините на Талита и местата за събирания. Веднага след това беше Сима, където се събираха старейшините. Куутма тръгна право към вратата, пред която пазеха четирима мъже с огромни гръдни обиколки и мускули от желязо. Поздрави ги с ритуалните думи. Ашна реб ним т’кхупанд ам ат пент ахвар. „Върнах се в къщата, от която тръгнах.“ Те му отвърнаха подобаващо в един глас с официална тържественост.
— Бесиата дишмая — с небесната помощ.
— Трябва да говоря с тях — каза Куутма, като премина на английски. Смяната на езиците беше хитър начин да им напомни откъде се връща и какво е правил там. Така много трудно можеха да му откажат.
Въпреки това нямаше как да му позволят да се втурне при старейшините, без преди това да съобщят за него, затова един от тях влезе в Сима, а другите останаха на пост, потънали в тежко мълчание, докато командирът им се върне. Той даде знак на Куутма да влезе.
Никой от охранителите не тръгна с него, но вътре имаше още двама и те закрачиха от двете му страни. Куутма отиде до Кад Сима, залата за дебати. Огромното помещение беше празно, с изключение на трима старейшини, седнали на подиум в самия му център.
Мъжете от почетния му ескорт застанаха на прага на залата, защото никой не ги беше повикал. Куутма коленичи и направи знака с примката, след това тръгна надолу по стъпалата към центъра на помещението.
Тримата строги мъже — двама много възрастни и един по-млад — го наблюдаваха как се приближава. Не се усмихнаха, когато го видяха, но приеха почитта му с леко кимване. Традиционно бяха известни като Руакх, Шех и Йедимах: на езика, който предхождаше всички други езици, имената им означаваха Дъба, Пепелта и Семето на това, което ще дойде. Само последната роля, на Йедимах, можеше да се изпълнява от мъж под шейсет години.
Руакх заговори пръв, както повеляваше традицията:
— Куутма — каза той с тънък и малко сприхав от възрастта глас, — ти се бори с огромни трудности. Наистина огромни трудности.
Това като че ли беше всичко, което искаше да каже. Погледна вляво и вдясно към двамата си събратя и ги подкани да продължат вместо него.
— Безпрецедентни трудности — съгласи се Шех с равен хаплив тон. — Никога в историята ни не сме имали такива опасности, и то толкова близо една до друга. Може би, Куутма, затова се провали и не успя да се справиш с обичайната си прецизност и внимание към детайла. Работата бе свършена зле. Работата бе свършена със закъснение. А някои неща изобщо не бяха довършени и все още има нужда да се погрижим за тях.
Куутма нямаше друг избор, освен да се поклони на тримата и да приеме критиката. Усети как вътре в него се разтреперва нещо, което нямаше физически измерения — може би душата му. Падна на колене.
— Почитаеми — каза той, забил поглед в пода. — Изпълних задълженията си така, както можах. Ако това не е достатъчно, вашият слуга смирено моли за прошка.
— Учените — започна Шех — бяха премахнати брилянтно. И въпреки това се оказа, че и там са останали следи. Онзи мъж, Тилмън, бе пренебрегван, докато не стана опасен. Американецът бе убит по начин, който задължително ще бъде разследван. И най-непростимото — жената, сержантът от полицията в Лондон, получи възможност да сглоби всичко. Когато замина за Съединените щати, трябваше веднага да ти стане ясно, че смъртта й е приоритетна задача за теб. Трябваше незабавно лично да я убиеш, а не да се доверяваш на най-младия и най-неопитния си Елохим.