После идваше самото пътуване. Обикновено имаше неизчерпаем резерв от търпение, щом трябваше да седи кротко и да чака. Мозъкът му разрешаваше всички логистични загадки, които му се изпречеха. Но този път беше различно. Умът му беше фиксиран в една-единствена мисъл — да отмъсти на Майкъл Бранд, и тази амбиция го владееше по време на целия полет. Беше като богомолец, коленичил пред олтар, когото никой друг не можеше да види.
Плати и за разузнаване, оръжие и амуниции и вече знаеше, че бившият сержант Хедър Кенеди е задържана под полицейска охрана в болницата „Кингмън-Бътлър“ в Кингмън, Аризона, и е обвинена в предумишлено убийство, заблуждаване на властите, че е полицай, измама и още няколко по-дребни престъпления. Установи при какви условия я държаха, какви са нараняванията й и каква е вероятността да е в съзнание във всеки един миг от денонощието.
От Лос Анджелис тръгна с кола под наем на името, което си беше купил от Осигуровка: Греъм Дод. Пътува почти цял ден, като спира по пътя, но така щяха да определят местонахождението му по-трудно, дори Осигуровка да бе продала самоличността му и номера на кредитната карта на трета страна.
От Булхед се обади в болницата и поиска да говори с Хедър Кенеди. Беше изчислен риск. Сестрата отиде да попита полицаите, след това се върна да се осведоми за какво я търси.
— Смърт в семейството — каза Тилмън. — Майка й почина. Да не дава господ да скриете това от нея, госпожице. Тя трябва да знае и има право на това.
Един сърдит полицай му зададе още няколко въпроса. Тъй като мислите му бяха другаде, измисли механично някаква мъчителна болест за майката на Кенеди, от която тя страдала отдавна, но все пак живяла достатъчно дълго, за да остави на единствената си дъщеря едно последно послание.
— Единствена дъщеря? — попита дрезгаво ченгето. — Според нашата информация тя има сестра. Какво е това?
— Полусестра — каза Тилмън. — Един и същ баща, различни майки.
— А вие сте?
— Нейният полубрат. От една майка сме, но от различни бащи. Слушайте, коя част от Конституцията ви позволява да държите Хедър в изолация? Защото ако няма такава, трябва да спрете да ми задавате тъпи въпроси и просто да й дадете телефона. Записвам всяка дума, полицай… как ви беше името?
Оказа се, че името му е „Изчакайте една секунда“. Тилмън изчака и следващият глас, който чу от другата страна на линията, беше на Кенеди. Звучеше съсипана и много уморена, но не упоена или в ступор.
— Кой е? — попита тя. Ехото на думите й отекна в известно забавяне във времето. Вероятно връзката беше лоша или подслушваха телефона, но бяха поставили бръмбара набързо и качеството беше лошо.
— Лио е.
Дълга пауза.
— Тилмън.
Пак мълчание.
— Слава богу.
— Е, убийство? Предумишлено при това? Сякаш вече не те познавам, момиче.
— Помниш ли „Гълъбарника“?
— Разбира се.
— Помниш, че чухме една жена да пищи?
— Май да.
— Тя е извършила предумишленото убийство. Местният шериф ще го потвърди, но е дълбоко упоен засега. Куршумът мина през торса му. Може и да не се събуди. Ако оживее, ще имам алиби. Имаше една жена, която можеше да ме защити, но тя е мъртва.
— Изглежда си доста прецакана.
— Нали?
— Слушай, мама почина. Знам, че няма да си много изненадана, като знаеш колко дълго боледува. Но всички искахме и ти да си там.
— Всички?
Звучеше предпазливо. Той се почуди дали се е досетила, че линията се подслушва. Налагаше се да приеме, че е схванала. Нямаше време за лиготии.
— Аз. Фреди. Джейк. Малката Уенди с кривогледото око. Липсваше ни, Хедър.
— И вие ми липсвахте.
— Просто си мила — каза Тилмън. — Не е тайна за никого, че с теб напоследък се отдалечихме. Но искам да знаеш, че това ще се промени.
— Все така казваш.
— Но този път наистина го мисля, Хедър. Ще се видим съвсем скоро. Обещавам.
— Добре, както кажеш.
— Готова ли си, как мислиш? Да ме видиш отново?
— Когато кажеш, Тилмън. Само назови ден и час. Или ме изненадай.