— Май ще те изненадам. Имаш ли много посетители, Хедър?
— Не, не са много. Само двама едри полицаи на вратата ми правят компания и още двама в коридора до асансьорите.
— Внимават да не се изгубиш.
— Очевидно. Но ако стане, ще ме намерят по гривната с джипиес на глезена ми.
— Ясно. Е, поне около теб има колеги. Можете да си говорите за работа.
— Моята нищожна работа е в Дагнъм. А те владеят всичко в Монюмънт Вали. Ще се учудиш колко малко…
Тя изчезна от линията, но се появи отново ченгето.
— Ограничавам разговора ви до пет минути — каза той на Тилмън. — Можете да се обадите пак утре.
— Вижте, звъня от другата страна на Атлантическия океан — започна Тилмън. — Имаме осем часа разлика. Поне нека…
— Утре.
И връзката прекъсна.
Тилмън затвори и потегли. Мозъкът му най-накрая започваше да се раздвижва. Какво облекчение, че можеше да мисли за нещо практично. А знаеше, че ще почувства още по-голямо облекчение, когато се заеме и физически.
55.
Момичето на име Табе живееше само, макар да беше прекалено младо, за да му е позволено. Преди това беше живяла в сиропиталища с възпитатели. Беше изпълнително и мило дете, но както казваха възпитателите — душата й пребиваваше в тишина. Сякаш се бе затворила в свой малък свят, край който бе изградила стени. Почти не забелязваше хората покрай себе си.
Това не означаваше, че е себична. Табе беше добросърдечна, любезна и дори състрадателна в редките моменти, когато изплуваше от мислите си и общуваше с околните. Но също така беше творец: за нея светът се състоеше от цветове, нюанси и релефи. Рисуваше най-вече натюрморти, понякога и хора, но скандализира възпитателите, когато ги попита може ли да нарисува едно момче, Арам, без дрехи. И това беше краят на кариерата й в изобразяването на човешки фигури.
Сега живееше в стая на четвъртото ниво на Дар Куомет сама, но картините й можеха да се видят чак до Тетем към зората и Ва Инеину към залеза. Изглеждаше щастлива сама. Момчето Арам вече беше сгодено, но тя не му се сърдеше, защото интересът й към него беше чисто естетически.
Куутма я намери в стаята й в Дар Куомет. Тя рисуваше с черен маслен пастел върху чаршаф, закован на стената (беше рисувала и направо върху мазилката — стенописи с ягоди и касис в глинени съдове). Трябваше й малко време, за да разбере, че не е сама. Когато най-накрая забеляза присъствието на Куутма, наведе глава и прошепна:
— Ха ана машадр.
След което лицето й стана по-червено от плодовете, които беше нарисувала на стената.
Куутма й даде знак да седне.
— Ти ме познаваш като Елохим — каза й той. — Заради тена ми ли е това?
Табе потри нервно пръстите си един в друг. Бяха черни и мазни от пастела. Но срещна смело погледа на Куутма.
— Не само — каза тя. — Помня лицето ти. Ти дойде веднъж да ме посетиш в сиропиталището и аз попитах една от възпитателките кой си. Каза ми, че си Куутма. Бранд.
Куутма кимна.
— Точно този съм. Поне до мапканах.
При тази дума очите й светнаха, което го изненада. Но за младите всичко ново беше вълнуващо, просто защото бе ново. Пък и тя беше художничка. Където и да се преместеше Гинат Дания, светлината щеше да е различна и щеше да има нови пейзажи за рисуване. За Табе мапканах сигурно звучеше като прераждане.
— Когато дойдох в сиропиталището — каза й той, — исках да те видя. Теб и двамата ти братя. Интересувах се дали сте щастливи там. Познавах майка ти.
Лицето на момичето веднага помръкна.
— Майка ми… — започна тя внимателно и остави изречението недовършено. В гласа й имаше горчивина и Куутма се намръщи.
— Знаеш, че тя също бе изпратена като мен — каза той.
Погледът на Табе стана напрегнат и непроницаем.
— Не като теб — отговори тя. — Работата на Келим е точно толкова важна, колкото и на Елохим. Даже повече. И двете работехме за оцеляването на хората. Но нашата работа е славна, а тяхната — грозна и разрушителна. Ние сме удостоени, а те са низвергнати.
Табе сви рамене, но не продължи.
— Искам да мислиш с добро за нея — каза Куутма. — За майка си. Искам да си щедра към нея и паметта й. Не забравяй какво означава саможертвата й за теб, а и за всички нас.
Табе сведе очи към черните си пръсти. Той видя, че тя нямаше търпение да го изпрати, за да може да се върне към работата си.
— Познавам и баща ти — каза й.