Тя рязко вдигна глава и очите й се впиха в неговите. Бяха пълни с изненада, приличаха на две черни рани върху безупречно бялото й лице. Но за Елохим всичко изглеждаше като рана. Куутма бе правил любов само няколко пъти в живота си, като всеки път си мислеше, че женският полов орган е като полузараснал белег.
Изчака, даваше възможност на момичето да отговори. То обаче само се взираше в него.
— Не ме попита какъв е баща ти — каза той най-накрая.
— Не — категорична бе Табе. — С какво ще ми помогне тази информация?
— Той е… смел мъж. Воин като мен. Но е воин, който се бие против нас. Наш враг.
Табе помисли над това.
— Значи трябва да го убиеш, нали? — попита тя.
Куутма неохотно се усмихна.
— Затова дойдох днес при теб — призна си той, въпреки че когато влезе в стаята, нямаше намерение да й го казва. — Мисля да убия баща ти и може това да е последното нещо, което ще направя като Куутма. Аз трябва…
Поколеба се и подбра внимателно думите си.
— Виждам пътеката, която ще ме отведе при него. И когато това стане, със сигурност ще трябва да го убия. Имам ли благословията ти да го направя?
Тъмните очи на Табе не трепнаха.
— О, да! — каза тя. — Разбира се. Ха ана машадр, Куутма. Ти правиш всичко в наше име. Разбира се, че имаш благословията ми. Той ми е просто баща по плът, не по дух. Но ако е смел, както ти казваш, надявам се да не те нарани. Надявам се да умре бързо, без да ти нанесе нито един удар.
От лицето й струеше невинност и сериозност. Куутма се почувства респектиран от простотата й — той, който навън ставаше сложен и лукав като змия. Но змиите бяха свети, разбира се — най-светите от всичко.
Коленичи пред нея.
— Тоувейхон, дъще, бъди благословена — промълви той на арамейски с натежал от емоции глас, който не се наемаше да анализира.
— Тоувейхон, Танану — отвърна тя, изнервена от неприличната му близост.
Той усети, че е нарушил пространството й и вероятно е съсипал картината, която рисуваше. Измърмори някакво извинение и си тръгна.
Табе крачи из стаята известно време, след като той излезе. Стискаше силно ръцете си и оставяше по тях черни отпечатъци. Но бе свикнала да преобразува силните си емоции в нещо по-преходно. Скоро хвана пак пастела и се върна към опитите си да запечата наедрялата бременна форма на буреносния облак.
56.
Тилмън не бързаше. Планът, който беше измислил, изглеждаше разумен, но в него имаше доста движение и той трябваше да изхожда от условието, че се намира на вражеска територия. Измъкването на Кенеди от болницата само по себе си нямаше да е трудно, но аризонската полиция щеше да се мобилизира за нула време след това. Докато това стане, Тилмън трябваше да се погрижи тя да изчезне бързо и без следа. Иначе цялата операция щеше да бъде обречена.
Паркира на една пресечка от болницата и отиде пеша до нея, където направи подробно разузнаване, въпреки че се движеше с пъргава крачка, за да не прави впечатление. Предварително се бе сдобил с план на сградата, но плановете бяха безполезни, ако не можеш да ги свържеш с реалността. Процесът започваше с визуализация на зданието в три измерения с входове и изходи, така както бяха отбелязани на схемата, която бе запаметил в главата си.
Добрата новина беше плоската козирка три етажа под прозореца на стаята на Кенеди; или поне под мястото, на което на плановете бе обозначена стая 20. Лошата новина… е, не беше само една. Тилмън беше пресметнал разстоянието от най-близкия полицейски участък, то се оказа около три минути при пълна скорост на преследване. Плоската козирка беше далеч от паркинга и до нея нямаше директен достъп. Булхед и Селигмън имаха полицейски хеликоптери и от града излизаха само два главни пътя — щатско шосе 40 и междущатска магистрала 93. След като обявяха тревогата, и двете артерии можеха да се затворят в рамките на минута.
Обмисли как да пригоди плана си към съответния терен. Нито едно от решенията, до които стигна, не беше елегантно, нито напълно сигурно. Но едно от тях се отличаваше от останалите, защото беше изключително объркващо и хаотично. Ако не ти дойде добра ръка, играеш рисково.
Тилмън се върна в колата и отиде с нея до болницата. Не спря прекалено близо до полицейската патрулка, която се виждаше ясно на паркинга, но не и прекалено далеч от улицата — трудно постижим баланс, от който до голяма степен зависеше какво ще се случи.
Вече бе подбрал средствата, които щеше да използва, и ги бе поставил в найлонова торба с логото на местен цветарски магазин, от която се подаваха листата на цвете в саксия. Влезе през главния вход, подмина рецепцията и продължи да върви като човек, който знае къде отива.