В мъжката тоалетна на първия етаж в главната сграда отвори торбата и се преобрази в болничен санитар, като облече дълга бяла престилка и си закачи на гърдите бадж с името. Баджът беше фалшификат, и то доста лош, но щеше да заблуди човек, който не се взира по цял ден в истински табелки с имена — като например полицай временно на пост.
В широк коридор до служебния асансьор Тилмън се сдоби с празна носилка на колела — точно както се беше надявал. Беше се приготвил да се поразходи из отделенията, докато намери такава, но колкото по-кратко бродеше в дрехи на санитар, толкова по-малка бе опасността някой да разпознае, че е дегизиран.
Качи се с асансьора на четвъртия етаж и излезе, бутайки носилката пред себе си. Двамата полицаи, за които Кенеди го бе предупредила — тези от първия патрул — стояха там, където коридорът се разклоняваше. Изглеждаха яки, мрачни и нащрек. Тилмън се доближи до тях и кимна, за да даде знак, че иска да се разминат.
— Местя пациент от стая 22 — каза той.
Полицаят, застанал по-близо до него, провери табелката с името му, която Тилмън услужливо повдигна с палеца на лявата си ръка. С дясната държеше кожена палка под дръжката на носилката, но се надяваше да не се налага да я използва. Импровизациите на такъв ранен етап биха били лош знак за успеха на начинанието.
Ченгето му махна да минава. Тилмън избута носилката по разклонението на коридора, водещо до стаята на Кенеди.
Пред номер 22 остави носилката и белите дрехи. Дългата престилка щеше само да му пречи, а от тук нататък трябваше да се движи бързо. Взе чантата си от полицата за багаж под носилката, но изхвърли от нея цветето в саксия.
Стаята на Кенеди се намираше зад завоя на коридора на около десет метра от него. Тилмън взе разстоянието с възможно най-пъргавата си походка и се озова лице в лице с още двама полицаи, също толкова яки и сериозни като първите. Пусна торбата на земята и вдигна и двете си ръце пред лицето. Във всяка държеше флакон със сълзотворен спрей, а показалците му вече бяха върху пулверизаторите. Това не беше обикновен лютив газ, а руски продукт, производен на пеларгоновата киселина, един от най-отвратителните, с които Тилмън се бе сблъсквал, сигурно лютивостта му бе около 4,5 милиона единици по скалата на Сковил. Двамата мъже се затъркаляха в агония на земята, покрили лицата си с длани. Тилмън си сложи хирургическа маска и внимателно и без да бърза, ги приспа с напоена с десфлуран носна кърпа. След това напръска лицата им с мляко и сапунен разтвор, които щяха да облекчат ефекта от спрея. Нямаше никакво намерение да убива полицаи, дори без да иска.
Остави ги там, където бяха паднали, и влезе пред двойната врата в стаята. Тя беше разделена на няколко къта, но той извади късмет — Кенеди се намираше във второто заграждение. Видя я точно когато медицинската сестра излизаше от друг кът и го забеляза. Секунда по-късно тя съзря и пистолета в ръката му. Не беше насочен към нея, но нямаше как да го пропусне.
— Влезте обратно вътре — каза й Тилмън. — Не казвайте и не правете нищо. Просто изчакайте.
Сестрата издаде едвам доловим вик на паника, отстъпи заднишком и се скри от погледа му.
— Тилмън. Радвам се да… те видя.
Кенеди не беше в добра форма. Лявата й ръка бе в гипс и привързана към тялото, което също беше в бинтове. Но беше в съзнание, а което бе още по-хубаво — можеше да се движи. Надигна се от леглото с болезнен стон и с голямо усилие, за да го посрещне. Той вече вадеше клещите от чантата.
— Гривната за следене — каза й само. — На кой крак е?
Тя му показа и Тилмън клекна, за да я пререже. Беше поставена стегнато и той едва успя да промуши половината острие, но я сряза, когато натисна дръжките.
— Отвори прозореца — каза на Кенеди. Захвърли клещите и бръкна в чантата за въжето, което разви с едно движение на китката.
На лицето на Кенеди се изписа тревога, когато го видя.
— Тилмън — каза тя притеснено, — няма начин да се провеся през проклетия прозорец. Погледни ме. Мога да ползвам само едната си ръка!
— Няма нужда да се държиш — каза и той. — Аз ще те нося.
Вече вадеше котвата, промушваше въжето през нея и проверяваше здравината на халката, закрепена за колана му.
Кенеди се отказа да губи повече време в спорове. Отвори прозореца. На него имаше пластина, която не позволяваше да се отваря повече от една педя. Кенеди се пресегна към пистолета на Тилмън, който той й подаде с известна неохота, и разби пластината с приклада му. Дотогава Тилмън вече бе промушил въжето през халката на колана си и беше закрепил здраво котвата за металното й легло. Избута леглото до прозореца, за да не се плъзне, когато тежестта и на двамата опъне въжето.