— С това продължаваме — каза Тилмън. — Нали нямаш багаж?
Слезе и без да дочака отговор, взе разстоянието с две крачки и се настани зад волана още преди Кенеди да реагира. Отвори дясната предна врата и й помаха настоятелно.
Тя се подчини и когато седна до него, видя, че се опитва да включи същия радиочестотен скенер като в първата кола.
— Изгубих ги! — каза овладелият се от паниката шофьор на кола четири седем.
— Грешиш, четири седем. Още са пред теб.
— Какво? Къде?
— На юг от Пета. Те са на юг от Пета, четири седем. Продължавайте.
Мостът беше желязна носеща конструкция, покрита с бетон и асфалт. Чуха грохота, който вдигна по него профучалата полицейска кола.
Тилмън й даде преднина, след това излезе на шосето и пое на изток. След малко чуха хеликоптера да идва от запад. Завиха наляво и се скриха под високите сгради — жилищни блокове на три и четири етажа ги скриха от ченгетата в небето.
— Не ги виждам, Карълайн, а трасето ми свършва!
— Ти си над тях, четири седем! Може би са слезли вече от колата. Търси жена, движеща се пеша.
Кенеди осъзна какво беше направил Тилмън.
— Кучи син! — каза тя, едновременно скандализирана и изпълнена със страхопочитание. — Те гонят гривната ми с джипиес връзка, нали? Къде я сложи?
— Залепих я под колата им — каза Тилмън — още докато бяхме на паркинга на болницата. Затова исках да ни следят, и то достатъчно отблизо, за да се объркат какво виждат на екрана. Тези устройства обикновено дават отклонение от около няколко метра.
Кенеди се отпусна на седалката си и почти изпадна в ступор, когато последствията от силния прилив на адреналин я омаломощиха.
— Кучи син! — повтори тя.
Тилмън си слагаше черни очила, фалшив мустак и бейзболна шапка с емблема на „Янките“, които извади от жабката. Бяха стояли там под радиочестотния скенер.
— Трябва да излезем от този капан и да поемем по магистралата — промърмори той. — Но определено ще сме по-спокойни, ако ни търсят в грешната посока.
Две полицейски коли поеха на юг от двете им страни, докато те се изнизваха на север.
— Къде отиваме, между другото? — попита я най-накрая Тилмън.
— В Мексико Сити. Шочимилко.
Той въздъхна тежко.
— Какво?
— Трябва да прекосим границата. А това малко усложнява нещата.
Кенеди се засмя, не успя да се сдържи.
— Какво, да не би това да ме измъкнеш от болницата и да заблудиш аризонските полицаи да не се брои за сложно? Ти постави летвата високо, Лио. Вдигна шибаната летва много високо.
58.
Ако се погледне безпристрастно отстрани, процесът на мапканах прилича доста на оттичане на вода в канала. Набиране, клокочене, постепенно превръщане на хаотичната турбуленция в мощен насочен поток, който завладява и неумолимо повлича всичко.
Куутма се чувстваше като коркова тапа, която изскача на повърхността на този поток, прекалено лека, за да бъде потопена от него. Той наблюдаваше как народът му си събира не собствените вещи — които бяха опаковани и складирани отдавна — а цялата инфраструктура на своя свят. Все още мокрите и капещи вани от оранжериите се спускаха на земята, където специални екипи от хора ги товареха в контейнерите. Вол опъваше врат и теглеше на платформа стан от текстилната фабрика. Човекът, който го водеше, му шепнеше успокоително в ухото:
— Само още три, момчето ми, а след това започваме с дараците, които са много по-леки.
Най-сюрреалистичната гледка беше един едър мъж, понесъл резбования дървен подиум от Кад Сима. Потното му лице сияеше от безкрайна гордост, сякаш мъкнеше самия символ на вярата.
Градът си събираше багажа. Сгъваше се веднъж, после още веднъж, докато изчезне напълно.
Междувременно Куутма трябваше да бъде обучен в новите си отговорности. Той отиде до помпената станция и докладва на отговорника за водата, жена на име Селаа, която бе по-млада с цяло десетилетие от него. Тя беше червенокоса, суома’ка. Това бе рецесивна черта у техния народ, срещаше се много рядко и тези, които я притежаваха, непрекъснато чуваха зад гърба си шушукания. За Куутма, който все носеше мантията на външния свят, този факт не заслужаваше ни най-малко внимание.