Тилмън сякаш бе намерил нов център на живота си, ново семейство. Но като имаше предвид всички факти, Куутма подозираше, че това е илюзия. Тилмън не се интересуваше от ново семейство. Той все още бе твърдо решен да намери онова, което беше изгубил. През всичките години се бе подготвял точно за тази задача: усвояваше умения, които щяха да му трябват, когато се откаже от военната служба и се хвърли неочаквано и без предупреждение в сегашното си търсене.
Куутма си спомни тревожно ясно един разговор. Последният път… не. Не последният път. Имаше и още един след това. Но близо до ужасния край, до неизбежния миг.
— Ще те забрави ли?
— О, боже? Какво ти пука?
— Ще те забрави ли?
— Никога.
— Тогава е глупак.
— Да.
Отправната точка на Тилмън беше едно име: Майкъл Бранд. Ребека Тилмън се беше срещнала с някой си Майкъл Бранд в деня на изчезването си, и то след предварителна уговорка. За нещастие си бе записала името, часа и мястото на срещата в бележник до телефона в кухнята и въпреки че беше откъснала листа и го бе взела със себе си, Тилмън успя да разчете буквите по отпечатъка върху долния лист.
Името, разбира се, не водеше доникъде. Хотелът, в който Ребека Тилмън се бе разбрала да се срещне с Бранд, не беше станал арена на плътски или престъпни действия и криминално разследване не би открило нищо там. Това беше просто мястото, на което й съобщиха за необходимите приготовления. Времето, в което трябваше да й кажат, бе изтекло, а в тези дела закъснението трябваше да се избягва. Може би ако Бранд беше по-внимателен при изпълнение на задачата си… Бранд беше тъп и несигурен инструмент, но нямаше как да го прескочат.
Все пак това си оставаше задънена улица. Тя би трябвало да е началото и краят на похода на Тилмън. Той имаше име, но не можеше да свърже нищо с него. Знаеше, че срещата се е състояла, но нямаше хипотеза каква може да е причината. Би трябвало да се откаже.
Тринайсет години по-късно той все още не се беше отказал. Изгази кървавото море на световните бойни полета, след като се запозна отблизо с насилието и смъртта, и поднови с неочакван ентусиазъм търсенето, което очевидно никога не бе зарязвал напълно. Търсеше жена си, която след толкова дълго отсъствие можеше дори да не е жива. Търсеше децата си, които дори нямаше да познае, ако види. Опитваше се с усилие на волята да възкреси единствения кратък миг чиста радост, който някога бе изпитал в живота си.
За Куутма и хората, които му се бяха доверили и го бяха наели, беше от изключителна важност Тилмън да не успее. В известен смисъл това беше важно и за съдбите на още двайсет милиона души.
Ако Тилмън дори се доближеше до истината, точно толкова хора щяха да умрат.
11.
Административният директор Елис не беше на разположение, когато Кенеди пристигна в „Принс Рийджънтс“: всъщност нямаше никого. Сградата на историците изглеждаше напълно пуста, ако не броим тъжния мъж на рецепцията, застанал на фона на таблото за съобщения с безбройните предложения за концерти от миналата година: „Дрезден Долс“, „Танг“, „Ърлис“. Попита го дали не може да й отключи кабинета. Това било извън правомощията му. И няма никого другиго наоколо? Няма. Ами в главната сграда? Тя също била извън правомощията му.
Показа си значката.
— Веднага ми доведете някого — каза му тя строго. — Не ви искам удължаване на срока за домашното, а разследвам смъртен случай.
Тъжният мъж вдигна телефона и заговори по него малко припряно. След две минути през вратата влезе раздразненият и смутен административен директор.
— Инспектор Кенеди — каза той. — Не очаквах да ви видя толкова скоро.
Физиономията му казваше повече и посланието й никак не беше ласкателно.
— Бих искала да огледам отново кабинета на професор Барлоу, господин Елис. Дали ще е възможно?
— Сега?
Липсата на ентусиазъм беше осезателна.
— В най-добрия случай — да. Сега.
— Само че ни предстои церемония по връчване на дипломи и имаме много работа в аулата, ако искаме да сме готови навреме. Ще е най-удобно, ако изчакате до другата седмица.
Тя не си направи труда да повтори речта, че разследва смъртен случай.