Докато пътуваше на запад през Европа, той за първи път си даде сметка като никога преди, че е не само преследвач, но и преследван. В Букурещ се бе спасил заради чист късмет. Докато се разхождаше из Матасари, където всички непрекъснато се оглеждаха, от реакцията на случаен минувач на улицата му се стори, че може би някой го следи. Не се обърна, но провери дали е така, като мина през оживен уличен пазар, където преследвачите му се доближиха до него, защото нямаха друг избор. Тилмън вървеше безразборно от сергия на сергия, запомняше лицата около себе си и след половин час вече бе сигурен за единия, а за другите двама имаше предположения. След като се увери, че е набелязан, остана само да избере най-подходящия момент, за да им се изплъзне. Нямаше никаква представа кои са и какво искат.
В Париж вече ги очакваше. А това е най-лошото, което може да се случи на един таен преследвач. Затова успя да им отнеме предимството и да последва един от тях до базата. Но не постигна почти нищо. Къщата им на булевард „Периферик“ беше необзаведена, на голия дървен под лежаха един до друг само три спални чувала. Очевидно тези хора бяха аскети като раннохристиянските светци, които прекарвали години в пустинята, за да укротят плътта си. Тилмън се разтревожи, когато разбра, че преследвачите му бяха способни на такова безрадостно и строго отдаване. (Освен това се притесни, че са толкова много. Нямаше представа защо такава голяма и организирана структура ще отвлича жени и деца от лондонските улици.)
Но вероятно думата „преследване“ беше малко пресилена. Може би просто искаха да видят колко далече ще стигне; дали най-накрая е поел по вярната посока, или все още се върти в кръг. Вече беше прекалено късно за това, но му се искаше да бе минал през Белгия и Холандия, да се бе постарал повече да остави фалшиви следи. Но в края на краищата начините да стигнеш до Великобритания, ако не искаш да летиш, не бяха толкова много. Дори с умерени ресурси беше възможно да се проследят всичките.
А той трябваше да отиде във Великобритания. Остана в Париж достатъчно дълго, за да се свърже с някогашни приятели и познати от частния бизнес със сигурността. Мнозина от тях все още работеха в този подземен, полулегален свят и успяха да му дадат някои много интересни и актуални информации за Майкъл Бранд. Копелето от тринайсет години не си бе показвало главата на повърхността. Но сега беше сбъркало и Тилмън трябваше да е там, където щеше да се появи. Просто нямаше друг избор.
Той се извърна от парапета и тръгна през пръските вода по пасажерската палуба към двойната врата, която водеше към вътрешното помещение за пътници. Погледна си часовника. Прекосяването на Ламанша траеше само деветдесет минути и той със задоволство отбеляза, че двайсет от тях вече бяха изтекли.
Вътре беше доста по-многолюдно, отколкото на палубата. Семейства се бяха скупчили на групи и оградили личното си пространство с чанти и раници. Повечето изглеждаха мрачни или уморени, но на стените зад тях имаше плакати със снимки на щастливи семейства, така че кармичният баланс бе възстановен. Поради липса на свободни места някои седяха на пода, облегнати на стената, други се бяха подпрели на бара в дясната половина на помещението. Единственият барман им поднасяше наливна „Стела Артоа“ от единствения работещ кран за бира. На съседния за „Гинес“ имаше табела „Не работи“. Барът постепенно преливаше в щанд за храна, пред който хората се редяха за багети и пържени картофи. Във въздуха се носеше леко тръпчив мирис на застояла бира и многократно използвана мазнина за пържене.
Тилмън не чувстваше глад и предпочиташе уискито пред бирата. Зад бара бяха наредени бутилки „Белс“, „Грантс“ и „Джони Уокър“, всичките ставаха за пиене. Но докато беше в армията, пиеше само ако търсеше забрава, и от доста време не си беше позволявал този лукс. Изкуши се за секунда-две, забави крачка, но после се отказа и продължи нататък. По-късно, когато пристигнеше в Лондон, можеше да намери бар и да си припомни пак мимолетната химическа ласка на алкохола. Но засега предпочиташе да остане трезвен и нащрек.
Търсеше място за сядане, което да отговаря на обичайните му критерии: видимост към всички изходи, стена зад гърба и нещо като прикритие наблизо, което да блокира гледката към него при нужда. Очевидно бе невъзможно да намери такова кътче в претъпканото помещение. Освен това си даваше сметка, че е малко абсурдно да удовлетвори тези критерии на подобно място, където нападението срещу него би било затруднено от моментално настъпване на паника и където нямаше път за бягство за евентуалния убиец, дори и да успееше. А пък и нищо не му даваше основание да смята, че хората, които го бяха следили в Букурещ и Париж, искат да му навредят.