Намери едно стълбище, качи се по него и се озова на горната палуба. Тя беше пуста, когато той пристигна, но скоро от друга врата в далечния ъгъл се появи жена. Тя се спря, когато го видя, и се взря в него объркана и разтревожена.
— Влизайте вътре! — извика й той.
Отиде до парапета и погледна през него. Все още не бяха изминали и половината път през протока, но плавателният съд вече не беше надежден и той нямаше друг избор. Ако останеше на него, щяха да го разпитват и да го арестуват, най-малкото за незаконно притежаваното оръжие.
Повечето от документите му бяха в якето, което бе зарязал в тоалетната. Това също вещаеше неприятности, тъй като сега пътуваше под истинското си име. Но тази беда можеше да се отложи във времето. Свали си обувките и ги изрита далеч от себе си.
Внезапната болка отстрани го свари напълно неподготвен: тъп удар, последван от неочакван взрив на чиста агония. Обърна се и видя, че жената се приближава към него, вади втори нож от ножница на кръста си и се прицелва. Първият стърчеше от бедрото му, където се бе забил чак до дръжката.
Жената беше рядко красива и много приличаше на мъжете, с които се беше бил в тоалетната: бледа кожа, тъмни очи и тъмна коса, на лицето й бе изписана тържественост като на дете в класната стая, накарано да се изправи и да рецитира.
Нищо не можеше да направи, за да я спре да не хвърли следващия нож. Ръката й вече бе отметната назад и когато вдигна пистолета, той знаеше, че в оставащите секунди няма време да се прицели и да стреля. Въпреки това насочи оръжието към ръката й и натисна спусъка точно когато тя замахна. Ножът се движеше толкова бързо, че не се виждаше във въздуха, освен в краткия миг, когато в него се отрази светлина от сигналната колонка и го огря в нелепи златни отблясъци.
Чу се остър звук, когато куршумът се удари в острието и го запрати със свистене в друга траектория над главата му. Беше по-скоро късмет, отколкото добра преценка, и Тилмън осъзна, че не може да го повтори в следващите един милион години, дори пистолетът му да не беше вече празен.
Той скочи през парапета. Трети нож прелетя много близо над рамото му и го придружи в дивия му скок. Главната палуба стърчеше четири метра извън горната. Ножът я прескочи с лекота, а Тилмън замалко не се удари в нея.
Студената вода го обгърна и той продължи да пада през още по-гъсти, студени и враждебни дълбини. На три метра под повърхността се спря и започна да се издига.
С огромни усилия, защото кракът му бе започнал да се схваща, той се преметна във водата и заплува надолу. Нямаше никакви ориентири в черната като мастило вода, затова не можеше да е сигурен къде се намира по отношение на ферибота. Най-добрият начин да се отдалечи от него бе под вода.
Когато дъхът му свърши, той спря да плува и се издигна. С празни и агонизиращи за въздух дробове зърна нещо да пада от него към дълбините, в които не можеше да се гмурне: нещо чисто бяло, в което се отразиха слабите отблясъци от лампата на кърмата на ферибота и което приплясна като крило на птица. Беше господин Снежко.
Тилмън изскочи на повърхността много зад ферибота. Не видя хора по палубата, които да го сочат с пръст. Нощта щеше да го скрие и нападателите му едва ли щяха да докладват на властите, че е скочил. Вероятно нямаше да има издирване. Леденостудената вода щеше да спре кървенето от раните му и той със сигурност нямаше да пропусне южния бряг на Англия, като се имаше предвид колко беше голям.
Освен това най-накрая бе получил отговор на въпроса си. Хората, които го следяха, наистина искаха да го убият. Вероятно това означаваше, че Майкъл Бранд се бои от него. Или поне така се надяваше.
Но нямаше надежда, че ще намери господин Снежко в черната смразяваща дълбина. Нуждаеше се от всяка капчица сила, ако искаше да оживее и да стигне до сушата.
— Съжалявам — прошепна Тилмън, докато вълните го люлееха и заливаха. Не на играчката, а на дъщеря си, която бе загубил преди толкова много години. Почувства се, все едно предава Грейс. И че е загубил връзка с нея. Не можеше да си го позволи.