— Харпър, дори не искам…
— Историка. Трябва да се мисли и за тези неща, Кенеди. Ако искаш гръмки заглавия, трябва да дадеш на пресата нещо, което да й хареса. Нямам търпение за първата пресконференция.
— Хубаво, Харпър. Но ако има пресконференция, най-вероятно ние с теб няма да присъстваме на нея.
— Нищо не може да ме спре да отида.
Въздишката й отекна гръмко по линията. Беше като въздишка на майка към вироглавото й дете.
— Вероятно няма да поискат да се вдига шум около случая заради издънката с разследването на смъртта на Барлоу първия път. Ако обаче решат да направят цирк в медиите, бъди сигурен, че Самърхил ще обсеби микрофона. Нас могат да ни пуснат да седим отстрани и да мълчим тържествено. Оформи ли в писмен вид всичко, което научи дотук?
— Да — излъга Харпър. Имаше само нечетливи записки, които си беше водил по време на разговорите. Нищо не бе напечатал и попълнил.
— Остави всичко на бюрото ми. Аз ще добавя и моята информация и ще дам документите на Самърхил тази вечер. Утре сутринта ще отидем при него да видим какво е решил. Когато има висящ разпит на ключов свидетел, шефът се активизира. Няма да иска да задържа разследването, особено пък ако неговото протакане е документирано. Обаче ми дай телефона на другия човек, онзи от Шотландия, който отказал на Барлоу. Аз ще му се обадя и ще видя за какво точно става въпрос.
— Добре.
Харпър й продиктува номера на Емил Гасан и Кенеди си го записа. Но партньорът й остана неспокоен:
— Нали не мислиш, че Самърхил ще ни махне от този случай?
— Тебе може би не. Но със сигурност ще назначи друг главен разследващ.
— И защо?
— Защото ако се окаже, че не е някаква глупост, която само губи времето на полицията, тогава престава да бъде по моята тясна специалност. Сега като размислих — не си оставяй доклада на бюрото ми. Изпрати ми файла и аз ще разпечатам всичко заедно.
Кенеди не го каза, но той знаеше, че тя си мисли за Коумс и неговите хора. Нямаше да се посвенят да вземат нещо от бюрото й и да го прочетат, независимо дали за да й навредят или от чисто любопитство. Ако видеха случай, който им харесва, щяха да направят всичко, за да го получат, и тогава двамата с Кенеди щяха да се окажат атакувани от два фронта. Или поне така си мислеше Харпър. За него тази купчина трупове (тройно убийство му звучеше още по-добре) беше като узряла ябълка, паднала в скута му и доказваща природния закон, който се надяваше някой ден да кръстят на негово име: че великите детективи магически привличат разследвания, достойни единствено за техните неподражаеми способности.
След като Кенеди затвори, той осъзна, че е забравил да й каже за фалшивите адрес и телефон, дадени от Майкъл Бранд. Разкритията на доктор Опи бяха отмили напълно тази малка подробност от паметта му. Може би Кенеди щеше да се впечатли повече, ако бе започнал с новината, че вероятно имат заподозрян. Е, ще го разбере от доклада и след това ще му каже какви въпроси е можел да зададе на испанеца.
Набра записките си на компютъра — досадно задължение, към което той имаше малко срамно пристрастие — и започна да си събира нещата, за да си ходи. Но не бе затворил файла. Стануик се приближи и започна да чете отворения документ през рамото му. Харпър извъртя монитора далеч от него.
— Мамка му, просто исках да погледна — изсумтя Стануик. — Все едно, мислех си, че случаят ти е лайно, което водата от казанчето не може да отмие. Затова го дадоха на теб и Джейн Белята. Защо е толкова таен?
— Убиецът е някой от отдела — каза Харпър. — Може да е шефът. Може и да си ти.
Стануик се взря в него озадачен.
— Какво значи това?
— Ами — започна Харпър, пресегна се и дръпна щепсела на компютъра с все още отворения файл — значи да си гледаш собствената работа.
Тръгна си, като очакваше ръка да се стовари на рамото му, едрият мъж да го обърне и да му фрасне един в лицето. Но Стануик само подсвирна изненадано. Харпър не бе направил добро впечатление, като отказа да се присъедини към тормоза над Кенеди. А сега това подсвирване ясно подсказваше, че вече всички в отдела се чувстваха в правото си да го ползват за писоар.
На Харпър наистина не му пукаше. Беше амбициозен, но по-скоро лаком за опит, отколкото за издигане в кариерата. Искаше да види и да участва в необикновени неща. Работата му на униформен полицай беше тясна за душата му, а сега и детективският отдел можеше да се окаже също толкова ограничителен. А той просто копнееше за приключения.