Но вече не звучеше толкова убедена, сякаш протестираше пред несъществуващия съд на вселенската справедливост.
— Техническа помощ — каза Кенеди, припомняйки й собствените й думи. — Професор Барлоу ви е помолил за помощ. Кой друг може да знае? Писали ли сте за това във форума?
— Разбира се!
Доктор Опи също се изправи и застана срещу Кенеди. Свиваше и разпускаше юмруци, овладяна от непонятна, но силна емоция.
— Разбира се, че съм писала. Това не беше тайна. Аз само работех с програмите. Дори не съм чела разпечатките. За мен те не означаваха нищо.
Кенеди отвори уста да каже нещо, но размисли и млъкна. Обърна се към Харпър и го погледна въпросително. Той кимна: подробностите нямаха значение. Тя искаше да разбере от изражението му дали не трябва да преместят разговора на друго място и отговорът му беше — да. Възможно беше да бъркат за всичко: Хърт и Девани наистина да са загинали в нещастни случаи, а проникванията с взлом в къщата и кабинета на Барлоу в „Принс Рийджънтс“ да се окажат невероятни съвпадения. Неуловимият Майкъл Бранд (спомни си, че още не е споменал нищо за него пред Кенеди) можеше да е напълно невинен и да е объркал адреса си от разсеяност. Нямаше значение. Сега съществуваше само един приоритет и само един подход към него. Имаха причина да смятат, че съществува непосредствена заплаха за живота на свидетелката. Трябваше да я защитят.
— Да докарам ли колата пред входа? — попита той Кенеди.
— Да — отвърна му тя. — Благодаря, Крис. Направи го.
След това вдигна ръка, за да го спре, и се обърна към доктор Опи:
— Има ли заден вход?
— Моля? — попита доктор Опи. Очевидно не разбираше какво става.
— Има ли друг начин да излезем от тази сграда, освен през главния вход?
— Само през противопожарния изход.
Тя пак се обърна към Харпър.
— Ще излезем оттам, и то заедно. Доктор Опи, прибираме ви, за да ви защитим. Моля, съберете си нещата веднага. Със сигурност ще пратим някого до дома ви, за да вземе всичко, което ще ви е необходимо, може би ще се наложи да поостанете при нас.
— Но аз съм насред занимание със студенти — отбеляза доктор Опи, сякаш това още имаше значение.
— Освободете ги — каза Кенеди. — Или им кажете да останат да работят без надзор. Сигурно можете да им имате доверие за това?
— Да, но…
— Ще обясним на работодателите ви от колежа, че това не зависи от вас. Че ние сме взели решението. И съм сигурна, че ще намерят кой да ви замести, докато отсъствате.
Доктор Опи все още не изглеждаше доволна и продължи да спори, накрая Кенеди взе дамската й чанта и я бутна в ръцете й. Това едновременно я ядоса и я накара да млъкне. Събра си разни неща от бюрото — флашка, портмоне, няколко маркера за писане на бялата дъска в лекционната зала — и ги пусна в чантата си. След това хвърли към Кенеди укорителен и тревожен поглед, който вероятно искаше да отправи към Бог или към Неизвестния враг, и пристъпи към вратата. Почти веднага след това хлъцна като ужилена и се върна бързо към бюрото си. Прелисти няколко страници, порови в червения пластмасов контейнер за документи и накрая намери сгънат жълт лист.
— Паролата — каза тя на Харпър и Кенеди. — За моите файлове. Сменям я всяка седмица.
— Записвате си паролата на лист? — попита Харпър леко скандализиран.
— Разбира се, че не — сопна му се Опи, раздразнена от неизказаното неодобрение. — Но си пазя подсказка, в случай че я забравя.
Влезе в залата. Харпър и Кенеди я последваха. Студентите вдигнаха глави, осъзнаваха, че се случва нещо необичайно, и се чудеха какво беше.
— Този път ще приключим по-рано заниманието — каза доктор Опи. — Който иска, може да продължи да работи до 12:30. Крайният срок за курсовата работа по бази данни си остава същият, така че моля ви, използвайте разумно времето си. Ще се видим следващата седмица.
Студентите отново се загледаха в екраните си, но от нервното им раздвижване стана ясно, че повечето започват да си събират нещата. Кенеди подбутна доктор Опи към вратата, искаше да изпреварят масовото напускане на младежите. Харпър се движеше след тях, трябваше да вървят в колона по един през тясната пътечка между масите. Прескачаха чанти и учебници, оставени от студентите по земята, затова напредваха по-бавно.
Кенеди внезапно се спря. Обърна се към Харпър, но като че ли погледна през него и се намръщи озадачена.
— Чакай — каза тя. — Тези мъже изглеждат…