Чу се стържене на стол по пода. Нещо помръдна до лакътя на Харпър. Той се обърна и се озова лице в лице с мъж, може би десетина година по-възрастен от него, с тъмна коса и бледа кожа, в свободна бяла риза и светлокафяв костюм, чиято груба материя изглеждаше тъкана на ръка. Мъжът току-що се бе изправил на крака. Изражението на лицето му беше странно хладнокръвно и спокойно, но зениците му бяха огромни. Наркотици, помисли си Харпър. Сигурно взима нещо.
Постави ръка на рамото на мъжа, за да го успокои и да го накара да седне отново. Онзи го хвана за китката, стисна я здраво като в менгеме и я изви внезапно и неочаквано. Харпър остана без дъх и коленете му се подгънаха от болка.
Чу как Кенеди извика, но не успя да разбере какво. Замахна тромаво към нападателя си с лявата ръка и успя да го достигне, но ударът се стовари в рамото му, а не в челюстта, където се целеше. Хватката върху ръката на Харпър остана все така желязна, когато мъжът му върна удара в стомаха и му изкара въздуха.
Едва си пое въздух, за да напълни отново диафрагмата си. Мъжът го пусна и изненадващо отскочи назад и бутна компютъра от масата зад него. Чуха се писъци и Харпър разбра на какво се дължат. Мъжът, който току-що го беше ударил, плачеше и сълзите му бяха тъмночервени.
Проехтяха нови писъци. Харпър се опита да се изправи, но краката му бяха омекнали и не го слушаха. Мъжът с кървящите очи имаше червени пътечки по бузите. Взря се за миг в него с пълно презрение, след това се извърна.
Заради писъците наоколо Харпър не чу как между краката му закапа кръв. Но накрая зърна локвата. Докосна корема си и усети лепкавата влага, която му подсказа нещо ужасно. Погледна червените си пръсти и от гърлото му се изтръгна невярващ смях. Целият свят потъна в червено. Стана му горещо като в ада и в устата си почувства вкус на желязо.
21.
Първото и единствено предупреждение за Кенеди беше това двойно усещане за дежавю.
Мина покрай мъжа и усети смътно, че го разпознава. Мина още веднъж покрай него и споменът се намести. Това беше същият човек, когото бе видяла на паркинга в белия ван „Бедфорд“. Но сега бяха двама. Спря се, като така принуди и Харпър да спре, и се обърна. Моментално осъзна, че първоначалното й впечатление е било погрешно. Имаше разлики във външния вид на мъжете — единият беше малко по-висок и по-набит от другия. Не бяха и на една и съща възраст, деляха ги поне десет години, а и израженията им се отличаваха. По лицето на по-слабия бе изписано нестабилно спокойствие, а по-грубите черти на другия бяха застинали в безразличие като на робот. Имаха еднакъв тен и цвят на косата, както и подобни зловещи погледи: ококорени очи, обърнати към света, без наистина да го виждат.
Харпър я погледна въпросително и тя отвори уста да каже нещо, но се поколеба. Опитваше се да си обясни усещането за заплаха, която дори не бе сигурна, че съществува.
Вторият мъж, който беше по-близо до тях, бутна стола си назад и стана. Стърженето по пода накара Харпър да се обърне към него. След това всичко се случи толкова бързо, че в ума на Кенеди то се запечата като поредица от статични, бързо сменящи се кадри.
Харпър докосна мъжа по рамото.
Ръката на мъжа се стрелна към стомаха на Харпър.
Проблесна метал, след това изчезна, защото беше скрит в плът.
Харпър падна върху една маса.
Докато тези картини се сменяха бързо, Кенеди успя да извика:
— Долу! Всички на земята!
Отиде да помогне на Харпър, който се бе свлякъл на пода. Приложи най-простите карате хватки, единствените, които някога беше тренирала: вдигна длан, издаде напред кокалчетата на показалеца и средния пръст и замахна с крак.
Дори не успя да го докосне. Мъжът се наведе настрани и пристъпи към нея. Движеше се с ужасна, нечовешка скорост, като в същото време изглеждаше съвсем спокоен, сякаш за никъде не бързаше. Кенеди застана за миг лице в лице с него и осъзна, че той плаче: червени сълзи като кръв се стичаха по лицето му. Незнайно защо, но от тази гледка й се сви стомахът и това инстинктивно отвращение я спаси. Отдръпна се назад, сякаш водена от някакво атавистично желание да се предпази от зараза. Ножът, с който мъжът бе пробол Харпър и от чието острие зловещо се стичаха алени капки кръв, раздра въздуха пред гърдите й и в края на траекторията си се заби в рамото й. Беше толкова остър, че ризата, сакото, плътта и сухожилията дори не успяха да забавят скоростта му.
Около нея се надигнаха писъци, сякаш рок звезда бе влязла в зала, пълна с тийнейджърки. Мъжът загуби равновесие и Кенеди го изрита от посоката, в която беше тръгнал да пада, като стовари стъпалото си върху крака му. Той се олюля, центърът на тежестта му се измести извън опората му и тогава тя го удари със свит юмрук отстрани по челюстта, докато той падаше. Двойникът му, който толкова се различаваше и в същото време така зловещо приличаше на него, стоеше зад гърба му и също бе обърнат към Кенеди. Ефектът беше като от обелена люспа от лук, под която се появява същата. Само че вторият мъж бе протегнал ръка хоризонтално към Кенеди, но не я сочеше обвинително с пръст, а се целеше с пистолет с дълго дуло. Взираше се в нея над заглушителя, без да мига, очите му бяха сини и кървясали.