Харпър.
Тя влезе, олюлявайки се, в сградата и тръгна нагоре. Стълбището и коридора бяха пълни със сновящи хора, които се отдръпваха от пътя й, като видеха кръвта. Все още държеше значката си в ръка и я показваше, когато искаше да избегне разговор. Ушите й пищяха отвратително и монотонно като при микрофония.
Най-голяма тълпа се бе насъбрала пред компютърната лаборатория. Състоеше се основно от студентите, побягнали, след като започнаха неприятностите. Сега се връщаха да видят какво е станало, но към тях се бяха присъединили и няколко мъже в костюми, които се опитваха да възстановят реда, издавайки заповеди на висок глас. Кенеди сграбчи един от тях за рамото и изкрещя в лицето му:
— Обадете се на 911! Повикайте линейка! Повикайте полиция и бърза помощ!
Дебелият плешив мъж се взря глуповато в раненото й лице, после в значката й, след това пак в лицето й, а накрая тя не издържа и го бутна. Думите й бяха станали още по̀ неразбираеми, челюстта я болеше ужасно при всяка дума, но Харпър все още лежеше там, където бе паднал, и изглеждаше зле. Едва успяваше да остане в съзнание и притискаше корема си, от който се лееше кръв.
Кенеди коленичи до него, после седна и се облегна на падналата маса, защото усети как и последните сили я напускат. Харпър извърна глава и я погледна безмълвно.
— Дръж се, Харпър — каза му тя. Но от устата й излязоха неразбираеми звуци.
Тъй като не можеше да говори, тя направи нещо, което я изненада дори насред това масово кръвопролитие. Вдигна главата на Харпър, неумело, но внимателно, и я постави в скута си. Започна да го гали по косата и бледото потно чело, докато очите му окончателно се затвориха.
По-късно й казаха, че раната му не е била животозастрашаваща, макар да беше дълбока. Острието не бе засегнало нито един важен орган и беше минало на милиметри от коремната аорта. Съществувал бе риск от перитонит, както при всяка рана в коремната кухина, но с бърза операция и широкоспектърни антибиотици Харпър е щял да се възстанови напълно.
Умря в ръцете й, докато кръвта му шуртеше като фонтан.
Втора част
Гълъбарникът
22.
Шест дни изминаха като в мъгла. Раната на рамото на Кенеди бе закърпена с много шевове, но през първите три дни от нея не спираше да тече първо само кръв, а след това и прозрачна лимфа. Лекарите й казаха, че по острието е имало антикоагулант. Затова Харпър бе умрял толкова бързо от рана, която не би трябвало да го убие. Все още не можеха да определят какво е веществото и затова им беше невъзможно да го неутрализират. Можеха само да чакат да се изчисти от организма й, а междувременно й преливаха кръвна плазма и сменяха превръзките.
Долната половина на лицето й беше подпухнала и отекла до такава степен, че й бе невъзможно да говори до четвъртия ден, но много по-трудно понасяше гротескния си изкривен вид, отколкото болката, която бе успокоена с морфин. Най-големи поражения бе нанесъл последният ритник, който й беше спукал две ребра. Лекарите ги превързаха в стегнат корсет, от който не можеше да помръдне.
Докато лежеше в болничното легло и се опитваше да изплува през мъглата на болкоуспокоителните, тя се опитваше да попълни белите петна в паметта си. Спомняше си как седи облегната на падналата маса с главата на Харпър в скута си. Ръката му притискаше раната, нейната длан беше отгоре и също се опитваше да спре кървенето. Сигурно бяха останали в това положение с часове, а може и да са били няколко минути. Всички студенти се разбягаха и компания им правеше единствено трупът на Сара Опи, в чийто изцъклен поглед не се виждаше упрек, а неверие.
Спомни си как говореше на Харпър, а той й отвръщаше. Но когато се опита да се сети какво й беше казал, осъзна, че чува не неговия глас, а този на баща си.
— Защо искаш да станеш полицай? Не дадохме ли достатъчно?
— Кое е достатъчно, татко? — промълви тя неразбираемо заради подутата челюст.
— Точно така, дръж ми тон, Хедър. Сега ще дойда при теб.
После следваше нова празнина в паметта й.
А след това ръката й падна от корема на Харпър, защото вече нямаше нужда от нея, но Кенеди не можеше да разтвори юмрука си, пръстите й се бяха вдървили от дългото и здраво стискане.
— Той е детектив — каза тя на санитарите от Бърза помощ. — И двамата сме детективи.