Гласът й, процеждащ се през ъгълчето на устата й, звучеше като мучене, все едно говореше уродливата асистентка на Виктор Франкенщайн.
— Обадете се в полицията.
— Можете ли да се изправите? — попита я някой. — Можете ли да вървите?
Сигурно беше направила и двете. Помнеше как се качи в линейката, седна на носилката и се взря в трупа на Харпър, положен срещу нея в полупрозрачен грозен найлонов чувал метър на два.
Ново бяло петно. Пред очите й се появи лицето на Харпър. Сигурно някой беше дръпнал ципа на чувала.
— Хей, не бива… — каза един глас.
Харпър изглеждаше измъчен. Очите му бяха здраво стиснати, челото — набръчкано, сякаш току-що си бе спомнил нещо.
Тя го погали по бузата. Кожата му беше студена и безжизнена като восък.
„Съжалявам — каза му наум. — Съжалявам, Крис.“
И след това добави, без да знае дали ще успее да изпълни това обещание: „Ще ги пипна“.
На седмия ден Господ си почива. Кенеди не беше Господ, затова се върна към задълженията си и застана пред комисията по инцидентите.
Неин председател беше шефът Самърхил, който имаше изражение на съдия, канещ се да произнесе смъртна присъда чрез обесване, но през първия половин час й задаваше стандартни въпроси и я прекара през цялата фактология на случая. След като уточни за служителката от „Човешки ресурси“ Брукс и за наблюдателката от Независимата комисия за оплаквания срещу полицията, старата бойна пушка Ан Ладброук, че става въпрос за разследване на три евентуални убийства, той премина с неестествена хладна враждебност към скорошната касапница.
— Защо с Харпър тръгнахте без подкрепление? — попита Самърхил. — Трябва да е било очевидно, че доктор Опи е в риск.
— Не, господине — отвърна Кенеди. — Изобщо не беше очевидно.
Челюстта още я болеше докато говореше, но имаше много за казване и нямаше да позволи това да я спре.
— Тримата, за които ни беше известно, че са мъртви, бяха работили заедно със Стюарт Барлоу по изследователски проект за Скоросмъртницата. Доктор Опи категорично бе отрекла да има пряка връзка с тях. Чак когато започнахме да я разпитваме, разбрахме, че също е била член на екипа на Барлоу, нещо, което, както ще чуете и на записа, тя продължи да отрича.
В стаята беше горещо, нямаше климатик. Помещението служеше за склад и с всеки дъх Кенеди вдишваше и острата миризма на тонер за принтер. Когато говореше за тези неща, те изникваха ясно в съзнанието й, но с напластени върху тях мисли от дните, прекарани в болничното легло. С течение на времето от всичките й спомени щяха да набъбнат такива метастази, докато започне да си спомня само емоциите от всяко поредно връщане към тях.
— Чак когато сте я разпитали… — повтори Самърхил. — Можехте да го направите още предния следобед. Защо изчакахте?
Кенеди се взря в безизразните му очи.
— По същата причина, господине — каза тя. — На пръв поглед нямаше нужда да действаме бързо, защото доктор Опи бе идентифицирана като полезен свидетел, но не и като потенциална жертва. Ако беше по-откровена с полицай Харпър, ако му беше казала, че е осигурила софтуера и техническата помощ за Барлоу и хората му, щяхме да стигнем до различни изводи и да процедираме по-бързо.
— Значи вината е донякъде в погрешната тактика на полицай Харпър при първоначалния разпит — обобщи Самърхил с отровно безразличие. — Но като ръководещ разследването би трябвало и вие да понесете отговорност.
Жената от Независимата комисия за оплаквания срещу полицията си записа нещо.
„Точно така, продължавай да ме притискаш, копеле. Притисни ме в ъгъла, но внимавай да не те ухапя.“
— Не приемам, че детектив Харпър е допуснал грешки при разпита на доктор Опи… — каза тя и след кратка пауза добави: — … господине. Както знаете и както бяхте наясно още когато ми възложихте тази задача, случаят дойде при нас сгрешен. Разследването беше подновено, след като резултатите от аутопсията не успяха да потвърдят първоначалното заключение, че става въпрос за смърт при нещастен случай. След това намерихме доказателства за влизане с взлом и преследване, които имат отношение към случая. И двата инцидента са докладвани на полицията, но информация за тях не бе приложена към делото. Това натрупване на грешки ни затрудни да направим правилните изводи. Въпреки това детектив Харпър успя да открие още два подозрителни смъртни случая и да ги свърже с кончината на професор Барлоу. И то само за един ден. Според мен той се справи блестящо с работата си.