Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й, които се лутаха в тесен и отчаян кръг. Вдигна и затисна разсеяно слушалката на рамото си. Вероятно беше някой от отдела и сигурно щеше да й съобщи някаква гадост от решенията на комисията по инциденти.
— Кенеди — представи се тя накратко.
— Хубаво име — отвърна мъжки глас. — Имате ли ирландци в семейството?
Познаваше този глас, но не можеше да си спомни откъде. Накара я да се изправи и да разпилее листовете в скута си по дивана и пода.
— Кой се обажда? — попита тя. Знаеше отговора още преди мъжът да й каже.
— Видяхме се в Парк Скуеър. Преди седмица. Аз съм онзи, който не се опитваше да ви убие.
Мълчеше и обмисляше как, по дяволите, да отговори на това. Започни с очевидното.
— Какво искате?
Той също помълча известно време.
— Да поговорим.
— За какво?
— За разследването.
— Какво разследване?
Мъжът издиша шумно, беше раздразнен и нетърпелив.
— Като дете бях добър католик — каза той. — Но отдавна никой не ме е карал да рецитирам катехизиса. Много добре знам с какво се занимавате, детектив. Затова и бях в Парк Скуеър и ви гледах как без оръжие се опитвате да арестувате двама професионални атентатори. Знам за убийството на Барлоу и че е част от по-сложна схема, макар още да не сте успели да откриете мотива, нито връзката между жертвите, освен очевидната — че всички са се познавали. Знам, че на главата ви са се изсипали неприятности, защото партньорът ви загина и вече не командвате парада. Но предполагам, че сте много по-наясно какво се случва, отколкото онези, които се присъединиха към разследването миналата седмица. Освен това ми се ще да вярвам, че вече сме разчупили леда помежду си, и затова ми се стори разумно да се обадя първо на вас.
Сега пък Кенеди въздъхна шумно.
— Вижте — каза тя, — благодарна съм ви за това, което направихте. Спасихте ме в тежка ситуация. Но с цялото ми уважение, всичко, което знам за вас, е, че се оправяте добре с оръжията и не си правите труда да извикате или да произведете предупредителен изстрел. Това подсказва много неща за вас, но със сигурност не и че сте ченге.
— Не съм ченге. Но имам добри приятели, които са. И много повече приятели, които са били.
— И какъв сте тогава? Частен охранител?
— Не.
— Военен?
— Неточно.
— Нечия горила?
— Отново се върнахме на катехизиса. Ако искате да говорим, най-добре да не го правим по телефона.
— Така ли? А къде?
— Има едно кафе до станцията на метрото. „Костела“. Ще бъда там след пет минути. А след седем ще съм си тръгнал.
— Не ми давате много време.
— Не. Така няма да ви стигне и да ми устроите изненада. Сериозно, детектив, можем да си направим взаимно много големи услуги, но не ви моля да ми имате доверие и не съм толкова глупав, че да ви се доверя. Чакайте ме пред кафето, бъдете сама и си носете мобилния телефон. Аз ще се заема с останалото.
Чу се изтракване и връзката прекъсна.
Докато се обличаше, Кенеди обмисляше как да постъпи. Нахлузи джинси, пуловер и равни обувки. Нищо не можеше да направи за косата си, която беше още мокра и разбъркана като кошница слама. Прибра я под бейзболна шапка и затича нагоре към апартамента на Изи. Както и очакваше, Изи говореше по телефона.
— О, харесвам големите — каза тя. Погледна Кенеди, но продължи да реди в слушалката. — Харесвам ги много големи. Кажи ми, че се пипаш, любовнико.
Кенеди вдигна двете си ръце с разперени пръсти. Десет минути. Изи поклати отривисто глава, но Кенеди вече вадеше банкнота от двайсет паунда. Изи спря да клати глава и си промени решението. Сграбчи парите и махна: „Бягай!“.
И Кенеди побягна.
25.
Стигна до кафене „Костела“ в края на седмата минута. Заведението беше празно и достатъчно малко, така че нямаше как някой да седне в него и да не може да бъде видян от улицата. А вътре не я чакаше никой. Завъртя се бавно на тротоара и огледа всички наоколо, но не видя едрия силует на мъжа, с когото се бе срещнала за малко миналата седмица.