Мобилният й иззвъня точно когато правеше пълен оборот.
— Кенеди.
— Знам. Виждам ви. Тръгнете по улицата. В дъното й има църква. Влезте вътре. Купете си свещ и я запалете.
— Наистина сте добър католик.
— О, излъгах за това. Свещта просто ще ми даде време да обиколя сградата два пъти и да видя дали някой не ви следва.
— Не се опитвам да ви устроя капан. Пък и така да беше, бих предпочела подслушвателно устройство, а не опашка.
— Стига да имате такова устройство у дома. Склонен съм да ви вярвам, детектив. Но хората, от които се притеснявам в момента, не са колегите ви от отдела.
Кенеди отиде до църквата — невзрачна съвременна сграда от жълти тухли — и изпълни точно инструкциите. Запалването на ритуална свещ и поставянето й в металния свещник в страничната алея за нея беше безсмислен акт. Никога не бе вярвала в Бог или някаква друга висша сила. Но за своя изненада установи, че се чувства леко погнусена от това, което прави. Смъртта на Харпър беше прекалено прясна в съзнанието й и тази религиозна пантомима й се струваше проява на лош вкус, като шега на негов гръб или за нейна сметка.
След като постави свещта на мястото й, се извърна с очакването да види едрия мъж да стои тихо зад нея, но все още беше сама в църквата. Докато го чакаше, се почувства малко глупаво. Телефонът й повече не звънна и никой не се появи. След пет минути тя излезе през същата врата, през която бе влязла. Едрият мъж се бе облегнал на стената точно до входа, бръкнал дълбоко в джобовете на черното си късо палто. Сега не приличаше толкова на ангел отмъстител, а по-скоро на строител или моряк, напълно безобиден въпреки масата и ръста си. По обруленото му лице не се четеше никаква емоция. Трудно й беше да повярва, че е същият човек, който бе нахлул така категорично в нейния свят преди седмица.
— Добре — каза й той. — Изглежда сме сами.
— Страхотно — отвърна Кенеди. — И сега какво?
— Ще пийнем по нещо — отвърна едрият мъж. — В някоя много шумна кръчма.
„Короната и котвата“ на Съри стрийт се пукаше по шевовете, така че напълно отговаряше на описанието. Питието се оказа уиски с вода. Едрият мъж, който най-накрая се представи като Тилмън, й го купи, без да я пита. Тя не го докосна, но и той не докосна своето. Чашите бяха просто за камуфлаж. Шумът също, както й обясни Тилмън.
— Не можеш да направиш кой знае какво срещу високочувствителните микрофони — каза той, — нито срещу устройствата, които четат устни. Но и на двете машинки ще им е трудно на такова място. Трябват им чист въздух или добра видимост.
— Значи все още си мислиш, че ме следят? — попита го Кенеди, донякъде впечатлена, но и малко слисана. Спомни си какво й беше казала Роз Барлоу за параноята и кога се прекрачваше границата й с лудостта.
Тилмън поклати глава.
— Не. Сигурен съм, че не те следят. В Лутън също не те следяха, нали? Следяха компютърната специалистка, последната в списъка им. Аз бях единственият, който следеше теб, и го правех, защото си мислех, че ти следиш друг човек. Някой, когото гоня от дълго време.
Кенеди го изгледа косо.
— Каза, че Сара Опи е била последната в списъка. Чий списък? И откъде знаеш?
— Чисто предположение — каза Тилмън. — Не сте потърсили друг човек, което значи, че няма друг застрашен. Не казвам, че сте прави, а че според вас засега всичко е приключило и няма да има повече убийства.
Той се взираше очаквателно в нея, за да види дали ще потвърди или отрече думите му. Тя не направи нито едното от двете, а просто срещна погледа му и остави топката в неговото поле.
— За какво е всичко това? — попита я той най-накрая. — Барлоу е първият, или поне първият, за когото знаете. Работел с другите по нещо и то ги е убило. Това е работна хипотеза.
— Чуваш само моето мълчание — каза му хладно Кенеди. — Ти имаш предимство, Тилмън. Разказваш ми подробности от моето разследване, които не би трябвало да знаеш, които не са излизали публично и за които никой извън отдела не е чувал. Няма да кажа и дума, преди да ми признаеш как си ги научил. И със сигурност не смятам да се съглася, че след като вече си изминал половината път, аз съм длъжна да те изтегля на буксир през другата половина.